Килимът се издигнел бързо във въздуха и се понесъл към юг. Не след дълъг летеж князът видял един много голям град с високи къщи, кули, храмове и дворци. Килимът забавил летежа си и слязъл.
Князът прибрал всичко в килима, свързал го на вързоп и го метнал на гърба си, па тръгнал към града. На края на града видял някаква колиба. Една бабичка седяла на прага и кърпела дрехи.
Царският син се спрял и поздравил бабата.
Тя му отвърнала на поздрава и го попитала отде е.
— Отдалеко ида, бабо — отвърнал той. — Уморен съм. Би ли ме пуснала да преспя в твоята колиба?
— Не мога — рекла бабата. — Царят на тая земя не пуска чужденци. Ако узнае, че съм те прибрала, ще ме убие.
— Никой нищо няма да узнае, бабо. Ще пренощувам, па ще си вървя.
— Добре тогава. Но утре трябва да станеш рано и да си вървиш още пред изгрев-слънце.
Влязъл в колибата. Бабата се запретнала да готви вечеря.
— Недей се мъчи, бабо — й казал князът. — Ядене има и за двама ни. Извадил торбата, па рекъл:
— Я да видим, торбичке, е какво ще ни нагостиш.
От торбата се подали две златни блюда, пълни догоре с вкусна гозба.
— Заповядай, бабо, да вечеряме!
Бабата се зачудила на тая вълшебна торба, от която излизат готови гозби, но не рекла нищо.
След вечерята тя станала и взела менците да иде за вода.
— Няма нужда, бабо — рекъл царският син. — Вода има.
Извадил кофата, па й рекъл:
— Я да видим, кофичке, пълна ли си, или празна!
И кофата се напълнила догоре с вода. Тогава бабата не се стърпяла и рекла:
— Ти, синко, трябва да си магьосник. Друг не може да има такава торба и такава кофа.
А царският син й отвърнал:
— Не съм магьосник, бабо, но тия неща са наистина вълшебни. Те са били на един факир.
Мръкнало се. Бабата не запалвала ни огън, ни свещ.
Момъкът казал:
— Ако нямаш свещ, бабо, да извадя ли от торбата? Нима цяла нощ ще стоим на тъмно?
— Царят не дава да се пали вечер огън. Когато се мръкне съвсем, неговата дъщеря излиза на чардака пред двореца и сяда да плете. Тя свети толкова силно, че осветява целия град с околността му. Става светло, като че ли е ден.
Малко след това наистина в колибата нахлула силна светлина. Князът не се стърпял: излязъл да види. Всред града се издигало високо бърдо. Навръх него бил съграден царският дворец. На един чардак седяла на златен престол млада хубавица. Дрехите й били изтъкани от златни и сребърни жици, дългата й златиста коса се спускала чак до земята, а на главата й блестяла корона от скъпоценни камъни и бисер. Лицето на момата светело като месечина, дори по-силно. Светели и дрехите й, и короната, и косата. Под сиянието на нейната хубост нощта се превръщала на ден.
Дълго я гледал князът. После се прибрал в колибата и запитал бабата.
— Как се казва тая хубавица?
— Името й е Лабам — отвърнала бабата, — но всички я наричат Лъчезарната княгиня. Цял ден тя прекарва в двореца. Никой не я вижда. Мръкне ли се, излиза на чардака и тогава, който не си е свършил дневната работа, довършва я на светло. Към полунощ княгинята се прибира и чак подир туй всички заспиват. Такъв е обичаят в нашия град.
И наистина, когато настъпило полунощ, Лъчезарната княгиня изчезнала. В града притъмняло. Паднала отново нощ.
Бабата рекла на княза:
— Хайде, синко, да спим, че утре ще ставаш рано.
И легнала, та заспала като мъртва.
Но на царския син не се спяло. Седнал на килима и казал:
— Искам да се намеря при Лъчезарната княгиня.
След миг той бил вече в покоите на Лабам. Момата спяла дълбоко. Около нея спели дванадесет хубави моми — нейни робини.
Момъкът взел торбата и казал тихо:
— Торбичке, можеш ли да напълниш стаята с цветя? Но гледай да бъдат от най-хубавите и най-уханните, каквито има по света.
След малко от торбата почнали да излизат големи саксии с цветя, кое от кое по-хубави и по-миризливи. Те се наредили на пода, по полиците и дори на леглото — навсякъде, дето намерили празно място.
А князът се върнал с килима в колибата на бабата.
На заранта робините на княгинята станали първи. С голяма почуда видели те многото цветя в стаята. Но никоя не могла да разбере кой ги е донесъл. И никой в двореца не могъл да им каже.
Събудила се и Лъчезарната княгиня.
— Отде са тия хубави цветя? — попитала тя.
— Не знаем — отвърнали момите-робини. — Когато се събудихме, видяхме ги наредени по стаята.
— Трябва да ги е купил баща ми — рекла княгинята.
Обадили на царя. Той дошъл да види цветята и останал възхитен от тяхната хубост.
— Кой ли ще ги е донесъл? — рекъл. — Запитайте стражите кой е влязъл тази нощ в двореца.