Абулфауарис изслушал тоя разказ с учудване.
— Добре — казал той, след като Канзада свършила, — но защо ти трябваше да лъжеш света, че уж искаш да те изгорят и че наистина са те изгорили? Никой не те е карал да отиваш на смърт заедно с мъжа си.
— Не — отвърнала жената, — това беше необходимо. Казаха ми, че царят се готвел след смъртта на мъжа ми да ме даде на друг придворен — все тъй стар. Защо ми е такъв живот? И аз намислих да спечеля свободата си чрез тая лъжовна смърт на кладата, после да стана мохамеданка и да се омъжа за тебе, след като отидем в Басора. Сега всичко е готово. Аз прибрах тук своите съкровища, а имотите си разпродадох още преди да тръгна за кладата. Ние можем да потеглим за Басора.
Те отпътували още на другия ден. В Сурат пристигнали благополучно. Оттам заминали за Басора, дето също пристигнали без каквито и да е премеждия.
Не може да се опише радостта на бащата, който — след толкова дълго отсъствие на сина — го видял най-сетне жив и здрав.
Канзада се омъжила за Абулфауарис. Устроили разкошно угощение, на което поканили всички сродници и приятели.
Радостта и веселбата траяли цели две седмици: толкова продължавал пирът. А що се отнася до щастието на Абулфауарис и на Канзада, то продължило цял живот.
Калаф и Турандот
Персийска приказка
Тимур-Таш, хан на татарите ногаи, имал син, на име Калаф. Тоя княз надминавал всички тогавашни князе по ум, смелост, добрина и хубост. Под ръководството на най-учените мъже в онова царство той овладял много науки и изкуства. Наизуст знаел Корана и поетите на Изтока.
И в мирно време, и във военно Калаф бил дясна ръка на баща си. Изкаже ли пред държавния съвет някакво мнение, всички се съгласявали с него, понеже бил мъдър и благоразумен. Отвори ли се война, князът предвождал войските и винаги побеждавал.
Затова и всички околни народи почнали да уважават ногаите: боели се от тях, никой не смеел да им обявява война, нито да ги напада.
Но ето че един ден султанът на едно по-далечно царство — царството на каризмийците — пратил посланик при Тимур-Таш да му иска данък:
— Моят господар — рекъл пратеникът — поръча да ми платите данъка, що му дължите от сто години насам. Ако не го платите, ще нападне с двеста хиляди души царството ви и ще го превземе. Тъй ми каза да съобщя.
— Почакай малко — рекъл Тимур-Таш. — Ще ти дам отговор след половин час.
Той свикал на съвет своите везири.
— За какъв данък приказва тоя човек? — запитал царят великия везир. Не лъже ли той? Не лъже ли и неговият господар? Кога сме плащали данък на чужди царе?
Великият везир се позамислил, па отвърнал:
— Не, пратеникът не лъже. Помня добре, че по времето на покойния хан, твоя баща, сме плащали на няколко пъти данък на каризмийците. Ала тогава бяхме още слаби. След като се засилихме, никой не е посмял да ни иска данък. Сто години няма, но все ще да има петдесет или шестдесет, откак ни каризмийци, ни други народи не са получили данък от ногаите.
— Е, какво ще кажете? Да платим ли, или да се готвим за война? Кое ще бъде по-добро?
Гласовете се разделили. Едни — по-благоразумните — казвали, че няма защо да увличат царството в нова война. Държавата е богата: може да плати на каризмийците, без да й мигне окото.
А други, които държели страната на Калаф, настоявали да не се плаща никакъв данък. Няма защо да дават повод на никой народ, колкото и да е силен, да ги смята за роби.
Надвила втората страна. Царят отпратил посланика и отказал.
Още същия ден били проводени посланици до владетелите на съседните народи — да искат съюз. Казано им било от страна на хан Тимур-Таш, че ако се съюзят с него, ще се отърват от каризмийците, които имат намерение да покорят не само ногайското царство, но и всички околни. Ако ли не се съюзят с Тимур-Таш, каризмийският султан ще ги пороби.
Посланиците се върнали и съобщили на хана, че всички околни народи са съгласни да влязат в съюза. Около петдесет хиляди души войници обещали да пратят на Тимур-Таш.
Калаф се заел да събира войска. Той свикал всички, които можели да носят оръжие. Дошли на помощ и съюзнишките войски. С тая голяма сила князът бил уверен, че ще победи.
Каризмийският султан нападнал царството. Двете войски били, току-речи, еднакви по брой и сила. Почнали се кръвопролитни сражения. Побеждавали ту едните, ту другите. Няколко дни се водел бой, без някоя от страните да нанесе решителна победа.