Князът купи картината. Хубостта на княгинята го плени до такава степен, че постоянно гледаше лика й. Една заран, без да обади някому за своите намерения, той избяга от Самарканд, като взе само мене със себе си. Дойдохме тук. Друго няма какво да ти разказвам: ти го знаеш. Когато му съобщиха, че ще бъде обезглавен, той ми предаде лика на княгинята и ми каза:
— Моля те, пази като очите си това изображение! Занеси го на баща ми — да види за коя съм бил обезглавен. Тогава той ще ми прости, че съм избягал.
Но аз не смея да се явя пред лицето на стария господар. Нека отиде друг да му каже. Няма и да стъпя вече в Самарканд. Ще се преселя някъде далече — да оплаквам своя добър господар.
После, като извадил изпод дрехата си една златна кутия, прибавил плачешком:
— Ето го тоя проклет лик, който стана причина да загине князът! О, отвратителна картино! Хиляди пъти по-добре беше никак да не се бе мярнала пред очите на моя господар.
И хвърлил кутията.
А после извикал:
— А ти, проклета княгиньо, чудовище с човешки образ, дано всички князе на земята те намразят, както те мразя аз! Ти не заслужаваш нито обич, нито съжаление.
След тия думи възпитателят на самаркандския княз си отишъл.
Калаф грабнал кутията и се запътил за къщата на бабичката. Като се прибрал в стаята си, заключил се, за да не го безпокои никой, отворил кутията, но не смеел да извади още образа. Някакъв вътрешен глас му казвал да не го поглежда.
— Калафе — му говорел тоя глас, — недей се залавя с тая опасна работа! Ти видя какво стана със самаркандския княз. И с тебе ще се случи същото. Хвърли тая проклета кутия в огъня!
Но друг глас му шепнел:
— Толкова ли си пък страхлив и нерешителен? Ако ти е писано да обикнеш княгинята, ти не можеш избяга от съдбата си. Па и каква опасност може да крие поглеждането на една картина? Колкото и да е хубав ликът, той си остава изобразен. Нали не е жив? Какво ще видиш на него? Само черти и багри: нищо друго.
И Калаф решил да разгледа лика. Навярно на него е изписана княгинята със своето жестоко лице, от което човек би се отвратил. Па и хубавица да е изобразена, той ще намери грешки в рисунката или ще познае, че хубостта е преувеличена. О, Калаф разбира от тези работи! Нека най-сетне се намери един момък измежду князете, който е погледнал образа на надменната Турандот, без да се смути душата му.
Извадил картината от кутията. Погледнал я. Очите му се заковали за нея: не можел да си откъсне погледа — толкова хубава била изобразената мома.
Най-сетне Калаф, който стоел като омагьосан пред изображението, рекъл:
— Не се чудя никак, че всеки, който погледне образа на княгинята, отива с готовност на смърт. Такова чудо на човешката хубост не се е раждало досега. И аз като нещастния самаркандски княз бих тръгнал още сега да искам ръката й. Колкото и жестока да е Турандот, който види лика й, не може да не я обикне.
Но князът трябвало да отложи за следния ден изпълнението на своето намерение, тъй като било вече близо полунощ.
На другата сутрин той казал на бабата, че ще отиде в двореца да иска ръката на княгинята.
Жената се разплакала и почнала да го моли да не излага живота си.
— Спомни си за своите родители! — рекла му тя. — Те ще умрат от скръб, като се научат за твоята смърт. Поне тях пожали, ако не ти е жал за собствения ти живот!
— Та тъкмо за тях и мисля — рекъл той. — Колко щастливи ще бъдат, когато узнаят, че синът им е станал зет на китайския император!
— О, господарю — отвърнала бабичката. — Недей приказва за невъзможни неща! Ти отиваш на сигурна смърт. Що ми трябваше да ти приказвам за Турандот? Да си бях мълчала — по-добре щеше да е!
— Отде знаеш пък, че няма да отгатна гатанките на княгинята? Мигар мислиш, че съм толкова прост? И аз съм се учил при умни хора като твоята княгиня. Ще видим кой ще излезе по-умен: тя или аз.
Когато тръгнал за двореца, Калаф оставил на бабата пари — за да си удържи нощувката и храната и да раздаде милостиня на бедните, ако той бъде обезглавен.
— Що се отнася до коня ми — рекъл той, — продай го, ако не се върна. С парите прави каквото искаш.
След като се облякъл и натруфил като за пред цар, Калаф тръгнал към двореца.
— Колко е хубав тоя момък! — говорели си всички, край които минел. — Като слънце свети.
Пред вратата на двореца стоели пет слона, покрити със сърмени покривала. Дългите им зъби били позлатени, а на главите им блестели украшения от скъпоценни камъни. Отляво и отдясно на вратата се били наредили по хиляда души войници, въоръжени от глава до пети със златни брони и с високи шлемове.
Един от главните офицери се приближил до Калаф и го запитал какво желае.