— Колко е часът? — попитах.
— Почти полунощ. И имаме проблем.
Скочих рязко, залитнах и едва не паднах обратно в леглото.
— Какво става?
Тя посочи стената.
— Засякохме вражески единици.
Успях да фокусирам погледа си и ги видях — десетина метални мъниста върху стената-екран. Май още не стреляха. Но и това щеше да стане.
— Всички кули ли са активни? — попитах. — И защо никой не ме е събудил?
— Току-що се появиха.
На вратата се потропа. Познах ритъма. Стената на хангара се разтвори и Куон подаде глава.
— Идват с хеликоптери, полковник. Робинсън пита дали да стреляме по тях.
— Не. Не, по дяволите. Свържи ме по радиото.
— Ама те ще ни чуват, сър.
— Знам. Просто се включи на линия.
Активирах радиото в шлема му в режим на излъчване.
— Никой да не стреля, докато противникът не открие стрелба.
— За това може и да е късно, сър — обади се някой по връзката. Май беше Робинсън.
— Изпълнявайте заповедта.
Никой не стреля. Чакахме. След още минута-две долових нещо по линията. Познат глас.
— Тук генерал Кер. Ти ли си, Ригс?
— Да, генерале. Слушам ви — казах спокойно. Вътрешно кипях. Едно е да подозираш, че военната ти комуникационна система може да се подслушва. Друго — да разбереш със сигурност, че противниковият командир чува всичко, което казваш, и ти се обажда по същата тази система, все едно ти звъни по мобилния.
— Ригс, трябва да поговорим.
— Точно това правим, сър.
— Не по открит канал. Знам, че твоите хора ни чуват.
Със Сандра се спогледахме. Боях се, че Кроу ще се намеси в разговора и ще започне да дрънка глупости. Но той не го направи. Сигурно беше решил, че мен по̀ ме бива да се оправям с такива ситуации. Или пък не искаше врагът да знае, че и той е тук, с мен. Сигурно си имаше резервен план, а именно да духне веднага щом пукотевицата започне.
— Какво предлагате, генерале?
— Да се срещнем на неутрална територия. Само ние двамата. Ела в края на вашия лагер, там, където избихте хората ми.
Сандра размаха трескаво ръце, клатеше глава и се мръщеше. Очевидно не искаше да отивам.
— Ще съм там след три минути, генерале — казах. — Ригс — край.
14.
Наближаваше полунощ и гората гъмжеше от любопитни създания. Разни неща бръмчаха, шумоляха и трополяха в мрака сред дърветата. Понеже съм доверчива душа, не носех портативния си лазер. Е, все пак носех един деветмилиметров в кобур на кръста си, бях се нагиздил и с бойния си костюм. Кевларът на защитната жилетка и нанитите щяха да ме предпазят кажи-речи от всичко освен от изстрел в главата.
Кер стоеше в мрака и пушеше. Не го бях виждал да пуши, но винаги ми беше приличал на човек, който трябва да държи пура в ръка. Лулата в устата му ме изненада донякъде. Чашката ѝ грееше в оранжево. Не виждах ароматния дим, но го подушвах.
— Нали си даваш сметка, че тази среща те поставя в неизгодно положение, Ригс? — каза генерал Кер.
— Давам си.
— Намираш се твърде далече от отбранителната ви линия. Моите момчета — ако се криеха в дърветата ей там, да речем — биха могли да те свалят с един изстрел.
— Вярно — казах. — Знам също, че мога да ви убия с голи ръце за по-малко от секунда.
Кер се вгледа в очите ми.
— Това няма да ти реши проблема.
— Нито вашият снайперист ще реши вашия проблем.
Кер кимна.
— Добре, Ригс. Заинатил си се. Това мога да го разбера. — Посочи потрошените обгорели бетеери. Жестът му беше обвинителен. — Инатът ти уби много свестни мъже, полковник.
— Не аз разпоредих нападението.
Кер разпали лулата си — запалката му грейна с металическо златно в тъмнината. Насмалко да го попитам защо пуши лула. Постоянното припалване ми се струваше досадно. Но не попитах нищо, просто си стоях, чаках и се питах дали припалването на лулата не е уговорен сигнал за някой снайперист. Не бях в настроение за празни приказки.
— Затова ли сме тук, генерале? — попитах накрая. — За да пушите и да ме заплашвате?
— Хрумна ли ти нещо ново за Сините, Ригс?
— След последния ни разговор ли?
— Не си ли любопитен за тях? Ние стигнахме до нова теория защо не могат да напуснат родния си свят.
Примигнах в мрака. Кер чакаше. Оставих го да почака няколко дълги секунди. Накрая не издържах.
— Добре де. Каква е теорията?
— Всички са мъртви. Видът им е измрял. Затова роботите им се щурат насам-натам и вършат откачени, безсмислени неща.
Замислих се, после кимнах и казах:
— Може и да сте прави.