— Според моите учени тази теория е най-вероятната. На все пак е само теория. Освен това дойдох, за да ти кажа едно нещо. Тази борба за надмощие свърши. Приключва в този момент. Можете да задържите оръжията си, дори и острова. Не е притрябвал на никого. От вас се иска само да ни предадете доброволно лагера с извънземните машини непокътнати и да си тръгнете по живо, по здраво. Това е последният ви шанс, последното предупреждение.
Претеглих го с поглед, макар да беше само силует в мрака. Не приличаше на човек, който блъфира. Не го бях виждал да блъфира за каквото и да било.
— Иначе какво ще направите? — попитах. — Ще ни пуснете ядрени бомби?
Кер килна глава, сякаш обмисляше идеята.
— Има и други варианти. Бихме могли да използваме бомба с електромагнитен импулс. За това помисли ли?
— Интересно хрумване, но ние и така почти не използваме комуникационната си система.
— Мислиш на дребно, Кайл — изсумтя той. — Нямам предвид няколко киловата. Говоря ти за електромагнитно цунами, способно да изпържи всяка електроника.
Поклатих глава.
— Едва ли ще свърши работа. Нашите реактори и лазерни оръдия ще издържат дори на това.
— А нанитите ви? Те ще издържат ли?
Стреснах се. За това не се бях сетил. Нанитите сигурно използваха някакви електрически вериги. Възможно ли бе да се тръшнат с милиарди, като гигантски рояк хищни скакалци, поразени от божията ръка?
— Да, нанитите… — каза Кер. — Бедните буболечици.
— На теория звучи изпълнимо, но трудно ще го приложите на практика — казах небрежно, макар стомахът ми да се беше свил на топка.
— Вече го тествахме. Какво ще правят хората ти, когато се окаже, че не могат да вдигнат собствените си лазери? Ще нападат по земята, повлечени от тежестта на реакторните си раници. А какво ще правят умните ти оръжейни кули, когато мозъчните им кутии дадат на късо?
Присвих очи, все така вперил поглед в него.
— Вече да сте го направили, ако вярвахте, че имате шанс за успех. Нещо ви спира. Страхувате се от нещо — казах, после щракнах с пръсти. — Фабриките. Не искате те да пострадат. Не бихте рискували електромагнитните бомби да унищожат и тях.
Генерал Кер въздъхна като снизходителен баща.
— Няма значение, Кайл. Скоро ще опрем и до това… или до нещо по-лошо.
— Какво е по-лошото?
— Хич не ти трябва да знаеш.
— Ядрени бомби? Безпредметно. Защо да унищожавате фабриките?
Кер поклати глава.
— Не всички подобни оръжия унищожават хардуера, Кайл.
Изведнъж си помислих, че знам накъде бие. Пот се стече в косата ми. Гъделичкаше ме ужасно.
— Неутронни бомби? — попитах. — Не ги ли забранихме още през седемдесетте?
— Забранявали сме много неща, Ригс. Не всяка забрана се следва с точките и запетаите.
Замислих се и колкото повече мислех, толкова по-малко ми харесваше. Една неутронна бомба щеше да ни избие до крак, но смъртоносната радиация нямаше да засегне оборудването. Нищо в района нямаше да оцелее, дори големите тропически хлебарки, които щъкаха навсякъде.
— Трябва ни още малко време, Кер — казах накрая.
— За какво? Защо да ти давам още време? Последния път ти използва отсрочката да построиш лазерни кули и да гръмнеш бетеерите ми.
— Беше самоотбрана.
Кер махна с ръка. Направи крачка към мен, после още една. Носът му се озова на двайсетина сантиметра от моя.
— Добре ме чуй, Ригс. Нямаш избор. Вече щяхме да сме приключили с вас, но големите клечки още не са събрали смелост да дадат съответната заповед. Разполагаме с всичко необходимо. Разбираш ли?
Кимнах. Той се обърна и си тръгна. Не каза довиждане, нито ми стисна ръката. Вместо това пое мълчаливо към хеликоптера си. Можех да го убия, ако вярвах, че това ще е от полза. Само дето знаех, че няма да е.
Върнах се в лагера и се хванах на работа. В два след полунощ първият реещ се танк беше почти завършен. Междувременно ми беше хрумнала друга идея. Реших да маскирам танковете. Направих ги да приличат на лодки. Големи лодки.
Не беше толкова трудно, колкото изглежда. Нанитите, когато са в голямо количество, приличат на умен течен метал. Правилно инструктирани, те могат да генерират най-различни структури. Могат да се издуят във всяка форма, която им опишеш — така бях направил тоалетната чиния на „Аламо“. Сега вместо тоалетна чиния направих корпус във формата на голяма патрулна лодка. Вътре се намираха оръжията и пехотинците — по двайсет души във всеки съд, плюс един, който да управлява лодката и да работи с оръдието. Мозъчните кутии бяха толкова нови и неопитни, че имаха нужда от човек, който да им задава мишените чрез гласови команди.