В четири сутринта вече имах единайсет такива машини. Заради допълнителната тежест на товара щяха да се плъзгат на сантиметри над водната повърхност, вместо да летят на седем метра височина, но Четиринайсет твърдеше, че загубата на височина ще е единственият проблем в повратливостта им. Потърсих отново Кер и той отговори веднага. Усмихнах се — явно ни бяха наблюдавали зорко, целите в пот. Лесно можех да си представя какво им се върти в главите: „Онова откачено копеле Ригс пак е намислило нещо!“.
— Ригс? Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Кер.
— Не си ли виждал транспортьори? Изтеглям се. Кажи на хората си да не стрелят… ако изобщо имаш хора на позиция.
— Добре — каза Кер. — Това е страхотна новина. И точно навреме, между другото.
— Ще ми трябва още час да натоваря.
— Едва ли можеш да натовариш фабриките на тези свои метални цепелини или каквото там строиш.
— Не бих си го и помислил, генерале. Пък и фабриките са твърде големи. Не се съмнявам, че шпионските ви сателити вече са прехвърлили данни за анализ към твоите учени глави. Какво е заключението им?
Кер се поколеба.
— Твърдят, че не можеш да натовариш друго освен хора и дребно оборудване. И че дори да откраднеш една-две машини, няма да имаш материали, с които да ги захраниш.
— Именно. Така че стига си се притеснявал. Ригс — край.
Обърнах се към Сандра и Кроу, които ме гледаха стреснато.
— Това би трябвало да ни спечели час-два — казах им. — Като ни види да се изтегляме по водата, ще реши, че е спечелил.
— Няма ли да превземат веднага лагера? — попита Кроу. — Не правят ли така победителите?
Усмихнах се.
— Не съм обещавал да изключа кулите.
15.
Реещите се танкове бяха големи и наглед тромави. След като ги издухме допълнително, за да поберат пехотинците и да прикрием лазерните оръдия на покривите им, габаритите им стигнаха до пет метра височина и десет метра дължина. Приличаха на лъскави каравани от петдесетте с формата на сълза. Само че нашите каравани нямаха колела, нито прозорци, и се носеха на метър над земята.
Час преди зазоряване натоварих на танковете всичките си пехотинци и напуснахме лагера. Вътрешността на моя танк беше слабо осветена и жужеше тихо. Клоните на дърветата от време на време стържеха по тънкия корпус. Хората ми се оглеждаха изнервено и стискаха прикладите на лазерните си пушки. Явно машините не им харесваха, но аз, за разлика от тях, се чувствах почти като у дома си. Напомняха ми за „Аламо“. Чудех се дали някога ще построя истински кораб, с който да летя.
Засмях се горчиво. Вижте ме само, седя си и тъгувам за онзи ужасен кораб от течен метал, същия, който бе избил безсърдечно семейството ми. Аз ли бях лудият, или целият свят бе полудял?
В колона по един, като сребристи китове, танковете се рееха над обраслия път, който водеше към брега. Моята машина беше начело. Пътят беше тесен, по-дебелите клони огъваха изпънатата кожа на танковете, по-тънките клонки само забърсваха корпусите. Огънатите места се заглаждаха сами, разбира се. Все едно гледаш надуваем дюшек, който се издува постепенно под натиска на въздуха от помпата.
Докато пътувахме, ми остана време да се запитам дали Кер е прав за Сините. Ами ако наистина бяха измрели? Това би обяснило много неща. Осиротелите им машини обикалят от свят на свят и изпълняват заложената си програма. Една част от тях, наносите, се опитват да спасят ендемичните видове от другата част, войнствените макроси. Ако Сините бяха измрели и това беше истинската причина за войните… каква депресираща мисъл. Безсмислена и страшна вътрешна вражда, в която човечеството се беше замесило против волята си. Като мравки под краката на воюващи гиганти. Пионки, въвлечени в спора на непонятни и при това малоумни богове.
Тръснах глава и разтърках лицето си. Тук-там още ме сърбеше от ударите на Кроу. Има моменти в живота, подходящи за философски размисли. Този не беше от тях. Вдигнах глава и видях, че излизаме от гората. Танковете набраха скорост и се плъзнаха по лекия наклон към брега. Скоро щяхме да се озовем над водата и да увеличим скоростта си.
Кръстил бях своя танк „Патън“. Кроу бе нарекъл своя „Наполеон“. Зачудил се бях защо е избрал точно това име, но бързо реших, че е име като всяко друго.
Наблюдавах екрана, който бях задал върху предната стена на „Патън“. Моят танк беше в челото на формацията ни. Веднага щом се озовахме над океана, наредих на машината да завие на север в обиколен курс покрай острова, близо до брега.
— Ригс? — каза корабът, предаваше гласа на Кроу. Не си правехме труда да отваряме канали. Освен ако не се налагаше частен разговор, комуникацията се предаваше до всички танкове.