— Ригс слуша — отвърнах.
— Полковник, предавам ти оперативното командване на тази танкова дивизия. „Наполеон“, край.
„Колко мило“ — помислих си с известно раздразнение. Вече бяхме решили, още в лагера, че аз ще командвам операцията, пък било и само защото бях създателят на тези шантави машини. Знаех какво се крие зад изявлението на Кроу, разбира се. Искаше на всички да стане ясно, че той е човекът зад кулисите, истинският главнокомандващ.
— Благодаря, адмирале. До танкистите — задайте на машините автоматичен ред във формация диамант. Ще останете на този автоматичен режим, освен в случай на нападение.
Гледах на екрана как изпълняват нареждането. Накрая все пак се подредиха в желаната формация, макар и по-бавно от очакваното. Танкистите ни бяха начинаещи. Реших засега да не мъмря никого.
— Време е да преконфигурираме машините и да освободим основните оръжия. Задайте на танковете си да преминат в режим морски транспорт. Докладвайте, когато конфигурацията е завършена.
Наредих на „Патън“ да премине към конфигурация морски транспорт. Това щеше да стопи коничната гърбица от метал на покрива му и да освободи голямата лазерна установка, монтирана там. Така щяхме да сме въоръжени, без да губим първоначалната си форма. Танковете ни все така приличаха на големи лодки, но вече разполагахме с еквивалента на голям лазер и на практика бяхме мобилна версия на оръжейните кули, които бях създал за отбраната на лагера. Не можех да премина към пълна бойна конфигурация, при която танковете ставаха по-малки и повратливи и с по-дебела броня, защото не би имало място за толкова много хора в търбусите им. Ако издадях тази заповед, докато пехотинците са вътре, хората ми щяха да станат на кайма.
Наредих на танкистите да активират кулите и да им зададат режим на автоматична отбрана. Алгоритмите за стрелба бяха единственото, за което не се тревожех. Накарал бях мозъчните кутии на оръжейните кули в лагера да прехвърлят алгоритмите си за прихващане на мишени в новите контролни кутии на оръдията. Танковите оръдия би трябвало да се справят с прихващането не по-зле от стационарните кули. Единствената нова променлива в уравнението беше мобилността — трябваше да се научат да компенсират отклоненията, породени от нея. Хрумна ми да наредя тестови изстрели по скали и дървета, но се отказах. Това би подобрило прицелването им, но по-важно бе противникът да не разбере, че сме въоръжени. Рано беше за това.
За пръв път си позволих да се отпусна. Засега всичко вървеше по план. Врагът можеше да ни удари, когато бяхме беззащитни, преди да напуснем кулите. Моите издути метални балони щяха да се спукат още при първото попадение. Сега, когато лазерите ни бяха мобилни, а прихващащите системи работеха, бяхме в състояние да унищожим навреме изстреляните срещу нас торпеда и да влезем в сражение с кораби или самолети.
Лазерите ни бяха подръка и вече не бяхме беззащитни, вярно, но моите танкове все още не бяха в боен режим. Преминехме ли в бойна конфигурация, танковете бяха инструктирани да променят корпуса си до по-обтекаема форма и скосени страни, което да елиминира опасността от големи поражения при косо попадение. Това означаваше драстично намаляване на габаритите и място само за няколко човека в кабините. Намалената площ на корпусите означаваше по-дебели и плътни стени, по-солидна броня, която да издържи на вражеския огън.
— „Патън“, пренастрой екрана. Увеличи обхвата до двеста мили. Намали пропорционално големината на вражеските единици, но нека изображенията не са по-малки от един сантиметър, дори това да не отговаря на реалните пропорции.
— Прието — отвърна танкът. Имаше гърлен мъжки глас. Всеки път ме караше да се усмихвам. Бях настоял за тази подробност, макар да не знаех защо съм го направил. Може да беше от изтощение — работил бях върху танковете цялата нощ, дремвал бях за кратко на няколко пъти, докато чаках един или друг елемент да бъде завършен. Така или иначе, всички танкове говореха с гласове на сърдити старчета.
Стената пред мен се накъдри. Вече виждах брега. Скоро щяхме да подминем северното крайбрежие на острова, да свърнем надясно и да поемем на изток, а след като подминем и източното крайбрежие, щяхме да направим последния завой — на юг. Ако стигнехме до главния лагер, щях да съм много щастлив. Нямаше гаранция, че ще стигнем толкова далече, без да срещнем съпротива, но ако все пак успеехме, противника го чакаше голяма и неприятна изненада.