Почти успяхме. Движехме се във формация и навлязохме в планирания завой на юг, на крачка от заветната цел. Носехме се над водата със скорост от близо сто възела и поглъщахме милите. Знаех, че слънцето вече изгрява на изток, право пред нас. Навън сигурно беше прекрасно утро, прохладно и розово.
Самолетите дойдоха от изток. Шест вражески единици, които се движеха твърде бързо, за да са кораби. От „Патън“ научих, че летят ниско, на трийсетина метра над водата. Сигурно се надяваха, че ще останат невидими при тази малка височина и заслепяващите лъчи на слънцето, което изгряваше зад гърба им.
Ала не беше лесно да заблудиш очите на моите реещи се танкове.
16.
— „Наполеон“ иска частен канал — обяви моят танк.
— Отвори частен канал — казах аз — и заглуши общия.
— Промените извършени — избоботи „Патън“.
— Какво правят онези, проклети да са? — попита Кроу.
— Може би просто ни облитат. Няма данни да стрелят по нас.
— Глупости, Ригс. Виж им сметката.
Помълчах няколко секунди. Вражеските единици скъсяваха разстоянието. Изглежда, летяха два пъти по-бързо от скоростта на звука. Направих някои бързи изчисления. При тази скорост щяха да се озоват над нас след десет минути.
— Не се налага да стреляме, сър — казах спокойно. — Вероятно само ни наблюдават.
— Кога стрелбата ще стане наложителна?
— Когато скъсят разстоянието до десет мили. По-близо от това не бива да ги допускаме.
— Могат да изстрелят торпедо по нас и от много по-голямо разстояние — каза Кроу.
— Така е, но мен ме е страх повече от картечните им установки, отколкото от торпедата. Торпедата можем да ги прихванем и унищожим, стига да не са изстреляни отблизо. А срещу автоматична стрелба с двайсетмилиметрови куршуми ще сме безсилни — нито можем да ги прихванем, нито тънката броня на танковете ще издържи.
— Повтарям: трябва да ги свалим още сега, ако искаме да си спасим кожите.
— Кроу, аз командвам операцията, забрави ли?
Мълчание.
— Ако си провалим прикритието, като открием ненужно стрелба по самолетите — продължих, — противникът ще разбере, че не сме беззащитни. Нека първо се опитам да говоря с Кер.
— Добре, но ако се приближат на две минути от нас, ще ти отнема командването и ще наредя на всички танкове да стрелят.
— Става — казах аз. Прав беше, не можехме да ги допуснем толкова близо. Направих повторни изчисления и се оказа, че първия път съм сгрешил — разполагахме с по-малко време от очакваното. Пропуснал бях да включа в уравнението собствената ни скорост на приближаване. Сборът от скоростите поглъщаше разстоянието много бързо.
Оставаха ми пет минути. Извадих комуникационната кутия, с чиято помощ бях осъществявал връзка с Кер от лагера. Той, изглежда, очакваше да се обадя, защото отговори на повикването ми незабавно.
— Кайл? — чу се гласът на генерала по високоговорителите. — Ходил ли си някога в дома на приятел, който има много голямо и досадно куче?
— Кой не е?
— Е, тези самолети са точно като големи кучета. Големи дружелюбни кучета. Искат само да ви подушат и да направят снимки.
Забавих отговора си с няколко секунди, защото бях зает да размишлявам трескаво. По всичко личеше, че нямам полезен ход в тази ситуация. Единият вариант беше да заплаша, че ще сваля самолетите му, и така да издам, че сме въоръжени… за което той сигурно се бе досетил и сам. Във всеки случай това би сложило край на прикритието ни и би ни определило извън всякакво съмнение като вражески единици. Ако просто изпържех самолетите му без предупреждение, това щеше да вбеси Кер още повече. От друга страна, ако не предприемех нищо, самолетите щяха увиснат над главите ни и или да направят снимки, разкриващи въоръжението ни, или да стрелят по нас, което би било катастрофално.
— Не мога да позволя да се приближат на по-малко от петдесет мили, Кер.
— Смяташ, че имаш избор?
— А ти смяташ ли, че съм оставил базата си невъоръжена и на твоята милост? Смяташ ли, че това би било в стила ми, генерале?
Кер мълча близо минута. Самолетите все така скъсяваха разстоянието. Подготвях се психически да дам заповед за обстрел. По всичко личеше, че ще се наложи да сваля самолетите и да затрия свестните мъже, които ги пилотираха.
— Какво те гложди, генерале? Няма нужда да стигаме до крайности. Дотук се разбирахме добре.
— Нищо подобно, гадняр такъв! — ревна внезапно Кер.
— Самолетите, сър — казах аз. Можех само да гадая какъв му е проблемът, а и не ме интересуваше особено.
— Ами моите хора? — извика Кер.