Изгледах го продължително, после кимнах. Към момента не съществуваше напълно безопасно място, където да я пратя. Самолетите ме бяха притеснили. Ако ни бяха ударили, аз може и да оцелеех дори след тежко нараняване, както и всички останали на борда. Но не и Сандра. Тя беше най-уязвимата мишена сред нас, нищо че се правеше на корава.
Успях да я изкарам на плажа. Там тя изведнъж се метна на врата ми и ме целуна отчаяно, после двамата със сержант Куон изчезнаха от погледа ми. Както и прекрасният плаж. Седях и гледах слабо осветената метална стена. Миризмата на морето, свежият бриз и бели песъчинки се бяха вмъкнали в гробницата на танка.
Мъжете на пейките се ръгаха с лакти и се подсмихваха. Не им обърнах внимание. Емоциите ме бяха надвили, мислех само дали някога пак ще видя Сандра. И дали не съм полудял окончателно.
Влязох в пилотската кабина и отново поведох бойната ни група над вълните. Носехме се безшумно на юг, към главната база, която ни бяха отнели.
17.
Те ни удариха първи. Не получих друго предупреждение освен бибипкането на комуникационната кутия. Кер правеше опит да се свърже с мен. Пренебрегнах първото позвъняване, както и второто, което дойде няколко минути по-късно. Трето нямаше.
Бях почти напълно сигурен, че ни удариха с РПГ-та, ракетно изстрелвани гранати. Още в първите секунди на засадата осъзнах, че ни обстрелват отблизо, вероятно откъм линията на дърветата покрай брега. Чу се само съскане и трясък и един от танковете ни се взриви. Онзи точно зад мен в диамантената ни формация.
Кулите на нашите танкове се завъртяха едновременно да прихванат мишената. След няма и секунда запяха, което сложи край на вражеския обстрел. Кулите продължиха да стрелят по брега. Във войници ли се целеха? Или в засадата бяха включени военни машини? Не знаех. Няколко мишени се появиха на стената пред мен, медночервени и с човешки размери. Появяваха се и изчезваха незабавно. Отворих уста да наредя край на автоматичната стрелба, но така и не го направих. Възможно бе вражеските единици да са ранени, да пълзят в пясъка сред палмите и да крещят от болка. Или зареждаха нова граната, с която да унищожат още един танк, моя, да речем. Можех само да гадая, следователно нямах основание да прекратя отбранителната стрелба.
— По дяволите, Кер — промърморих. Потях се, вперил поглед в екрана. Подминавахме мястото на засадата. Кулите стреляха все по-рядко, после замлъкнаха окончателно. Който и да ни беше нападнал, или беше мъртъв, или в отстъпление.
— Всички да се изтеглят към брега! — ревнах по общия канал. — Кой танк удариха?
— „Ромел“, сър — отговори някой.
Въздъхнах. „Ромел“ беше танкът на Робинсън. Нима беше минал през нанитите инжекции, през часовете агония и моето брутално отношение само за да загине в първите минути на битката? — Ще се върнем да потърсим оцелели.
— Трябва да продължим по план, Ригс — каза Кроу, вбесявайки ме за пореден път.
— „Патън“, заглуши общия канал и отвори частен към „Наполеон“.
— Промяната извършена — докладва танкът.
— Какво искаш? — излая Кроу.
— Няма да оставя Робинсън и хората му в океана, сър.
— Нали уж се промъквахме към главната база? Остават ни още няколко мили.
— Очевидно е, че врагът се е досетил за намеренията ни. Трябва да преминем в боен режим, преди да продължим към целта.
Кроу поспори още няколко секунди, но накрая би отбой. Реших, че загубата на „Ромел“ му е опънала нервите до скъсване и инстинктът му за самосъхранение се е разкрещял „бягай!“. Това го запазих за себе си, но изрично настоях да не се меси повече в командването на операцията, даже го заплаших, че в противен случай ще зарежа и него на брега. Той изсумтя нещо нечленоразделно и прекъсна връзката.
Успяхме да приберем половината от екипажа на „Ромел“. Всеки от танковете качи по двама оцелели, а за моя радост майор Робинсън се изкатери на борда на „Патън“.
— Робинсън! Не се даваш лесно, а?
— Благодаря, сър, макар че… — Той не довърши.
Личеше си, че единият му крак е пострадал.
— След като преминем в боен режим, можеш да пътуваш с моя танк. Има разни издатини, за които да се хване човек.
Робинсън се усмихна, макар очевидно да го болеше.
— Много мило от ваша страна, сър.
Свалихме пехотата на брега и трансформирахме танковете. Намирахме се близо до главното шосе, там, където то пресичаше водите на залива, превръщайки се в мост. Южно от нас се намираше град Андрос, отдавна изоставен, а още по на юг беше базата, където противникът ни чакаше с неизвестна за нас численост и въоръжение.