Танковете промениха формата си бързо, в рамките на минута-две. Трансформацията беше драматична. Превърнаха се от китове в акули. Облите контури се сплескаха в скосени повърхности. В края на трансформацията металната броня беше дебела близо три сантиметра, достатъчно здрава да спре куршум. Дебелината ѝ не беше голяма, но се компенсираше от еластичност и способност за бързо възстановяване. Щеше да се заглажда след всяко попадение. Вярвах, че ще издържи на обстрел с конвенционални оръжия. На покрива на всеки танк имаше въртяща се лазерна установка. Оръдията се въртяха с тихо жужене и сканираха подробно района. Побиваха ме тръпки от тях. Личеше си, че притежават интелигентност, пък била тя и изкуствена, извънземна. Имаше нещо неестествено в начина, по който се движеха и сканираха околността. Често спираха за кратко, колкото да сканират някой пехотинец. Прихващаха те, преценяваха те и решаваха дали се класираш като потенциална мишена. Хората ми бяха наясно, че ако кулите ги определят като вражески единици, ще ги изпържат за броени секунди. Нещо в поведението на танковете ми напомняше за макросите. Опъваха ми нервите. Май никога нямаше да свикна с тях.
Отделихме време да извадим мъртвите от водата. Обещах на хората си, че по-късно ще се върнем да ги погребем. Не бях сигурен дали им казвам истината, или лъжа, но ако всички загинехме в предстоящото сражение, никой нямаше да помни обещанието ми.
Потеглихме покрай брега, все така на юг. Седях в кабината на „Патън“, но сега в стената около пилотското ми кресло беше изрязан тънък процеп в метала. През процепа виждах околността в реалния ѝ вид, което ме улесняваше значително след усилията да екстраполирам разположението на терена само по металните гънки върху вътрешната стена на машината. В исторически план танковете се бяха оказали по-полезни, когато командирът им има пряк визуален контакт с бойното поле. Станеше ли напечено, можех с една заповед да запечатам процепа, както и всички други отвори в корпуса на „Патън“. Освен това танкът беше програмиран да затваря автоматично процепа, като клепачите на очи, веднага щом засече вражески обстрел.
Движехме се към целта, този път в компанията на спринтираща пехота. Хората бяха с пълната си екипировка, задачата им беше да унищожават вражески войници и леки машини. Задачата на танковете беше да унищожават самолети, торпеда и тежки танкове, ако се натъкнехме на такива.
Отначало всичко вървеше гладко. Заради пехотата бяхме намалили скоростта си до петдесет километра в час, но и това беше достатъчно бързо. При тази скорост врагът трудно щеше да ни спретне засада. Танковете лесно щяха да усетят вражеските бойци и машини и да ги прихванат, преди те да са открили отново огън. Така поне се надявах.
Втората засада подложи надеждите ми на изпитание. Случи се неочаквано, докато зяпах плъзгащия се край нас бряг и вдишвах дълбоко свежия океански бриз, който нахлуваше през процепа в металните стени. Соленият привкус на въздуха ме накара да се размечтая за по-спокойни времена. Спомних си дните преди макросите да се върнат с бойната си флота, когато най-сериозният ми проблем беше как да зарадвам Сандра.
Стигнахме до малък нос, обрасъл гъсто с дървета. Замислил се бях дали да не тръгна по главното шосе навътре в сушата, но високите дървета край пътя биха ни принудили да изоставим настоящата си формация и да се движим в колона по един, а това не ми допадаше. Затова бяхме продължили над вълните покрай брега.
Пехотинците ни сушата първи усетиха врага, вероятно защото правителствените сили бяха открили огън по моите хора. Така или иначе, дървета пламнаха едно след друго под обстрела на портативните им лазери. Като да трепеш муха с атомна бомба. Със закъснение ми хрумна, че бе трябвало да разработя ръчни лазери, достатъчно мощни за стрелба срещу хора и същевременно леки и удобни за носене. Лазерите, с които бяха въоръжени пехотинците ми в момента, и тежките реакторни раници, шито вървяха с тях, бяха предназначени да свалят стометрови роботи, а не крехки вражески единици от плът и кръв.
Дървета падаха на откоси. Пламъци избухваха в оранжеви гъби, дървесни стволове се взривяваха на трески, отнесени сякаш от пластичен експлозив. Сиви валма дим се издигаха над влажната джунгла. Беше валяло наскоро и всичко, което попаднеше в обсега на лазерните лъчи, се изпаряваше моментално.
В началото ни отговориха откоси автоматична стрелба, жълти пламъчета в наша посока. Тук-там мои пехотинци залитаха, спъваха се и падаха във влажния пясък. Във водата се появиха кървави петна. Но нито един не остана да лежи, всички се изправиха и продължиха битката. Костюмите ги защитаваха, нанитите вършеха своето. Падаха не защото са ранени, а заради кинетичната сила на попаденията.