А и с времето преструвките често се превръщат в истинско сътрудничество, както се е случило с повечето мирни договори, слагащи край на една или друга война. Минават години и нации, които са се сражавали безпощадно, стават близки съюзници. Чувствах се като генерал Джордж Вашингтон, повел парцаливата си армия за изненадваща победа над англичаните. Надявах се, че в бъдеще ще се научим да работим заедно. Е, нямаше как да подмина факта, че бяха минали много години, преди американците и британците да станат съюзници. Сетих се например за войната от 1812-та.
Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно. Годината щеше да е трудна. Щеше да ни е нужна магия, за да организираме всичко навреме, преди макросите да се върнат. А в ръкава ми не бяха останали козове.
Сандра стигна до командния център преди мен. Отвори широко вратата на един джип, шофиран от прегърбената фигура на едрия сержант Куон, преди още автомобилът да е спрял напълно. Куон наби рязко спирачки, Сандра изскочи от джипа и хукна към мен. Пехотинците на пост при входа на бункера взеха да се подсмихват.
Целувката се очертаваше въздълга, но по някое време аз отблъснах нежно любимата си, смутен от погледите и хихикането на разни хора.
— Оцелял си — каза тя.
Примижах, защото очаквах пак да ме шамароса по някаква своя причина. Но този път тя се въздържа. Явно като мен усещаше петдесетината чифта очи, вперени в нас.
— И двамата оцеляхме — отвърнах. Посочих към плажа и тя погледна натам. Вълните се разбиваха върху белия пясък. — Ето там искам да те заведа. На плажа, за седмица.
— Звучи прекрасно.
— Но няма да е днес, уви. Имам да свърша куп неща. Да се погрижа за отбраната.
— Мислех, че сме победили. Слушах радио — пак работи, между другото. Казват, че всичко е било една голяма грешка.
— За това са прави — съгласих се. — Кер също твърди, че сме победили. Въпросът е мога ли да му вярвам.
Тя откъсна очи от плажа и ме погледна сериозно.
— В никакъв случай.
— Именно — казах аз. — Затова ще започна с производството и монтирането на още лазерни кули. Много лазерни кули.
Сандра кимна.
— Прав си. А кое ще е следващото?
— Следващото ли? Ще програмирам машините да създадат нови ресурси.
— Какви ресурси?
— Такива, които да ни отърват от макросите, когато се върнат да си приберат дължимото.
Тя се усмихна.
— Трудно е да спориш с такъв аргумент. А след това ще си организираме ли ваканция?
— Да. Така мисля.
Тя опря глава на рамото ми. Докосването бе толкова леко, все едно е кацнала пеперуда. Откакто се бях подсилил с нанитите, усещах докосванията ѝ така — леки, недоловими почти. Влудяващи и вълнуващи.
— Не мога да чакам толкова дълго — каза тя.
— Не съм казвал, че няма да си вземам почивки.
Тя вдигна глава да ме погледне, усмихна се и кимна. Ако пехотинците не ни зяпаха, щеше да ми скочи, сигурен бях. Косата ѝ беше пораснала дълга и морският бриз развяваше тъмни кичури около лицето ѝ. Успях да я заведа в столовата, където неколцина пехотинци се бяха заели да почистят. Обслужващият персонал се беше разбягал, затова на първо време трябваше да се примирим с манджите, които сами си забъркаме. Оставих я там с обещанието да се върна при първа възможност и тръгнах към командния център.
Барера беше дошъл на себе си, но това май не го радваше особено. Лицето му беше разкривено от болка. Инжектирали му бяхме нанити — не пълната доза, а терапевтичната за спешни случаи. Съчувствах му искрено, знаех какво е нанитите да работят върху плътта ти на десетки места едновременно. Многократно бях търпял това боцкащо, влудяващо усещане, все едно са те налазили мравки и те хапят безпощадно.
— Значи това е да си пълен с нанити? — успя да изсъска през зъби той.
— Мда. Щипе, нали?
— Меко казано. Колко продължава?
— Няколко часа. По-добре от трите седмици без тях. Съвсем скоро ще си в бойна форма.
— По-добре за кого?
Измерих го с поглед.
— Барера, казах ли ти вече за новата политика?
Очите му, стиснати почти докрай, се поотвориха да ме погледнат. Едната му буза беше разцепена и нещо блещукаше вътре. Все едно раната беше пълна с живак или гореща спойка. Течният метал се гърчеше в прореза.