Тя внезапно се наведе и лицето ѝ се озова досами моето. Усетих топлината ѝ, като гъдел. След миг Сандра прошепна в ухото ми:
— Не става.
Завъртях се със стола си да я погледна.
— Какъв е план Б тогава?
— План Б ли? Идваш с мен на плажа сега, или отивам там самичка.
— Кулите ще ти правят компания.
Сандра се фръцна сърдито и тръгна към вратата. Проследих я с поглед, като се възхищавах мълчаливо на добре оформеното ѝ дупе. Спря на прага. Съблече си панталонките и потничето. Отдолу беше с бански. Символичен бански. Реално представляваше мрежа от розови връзчици. Заряза дрехите си на пода до вратата и излезе.
Станах от стола. Един мъж трябва да знае кога е претърпял поражение. Настигнах я и продължихме заедно към плажа. Отдалечихме се максимално от най-близката кула, почти на една миля от нея. От мястото си виждахме две от кулите, една северно и една южно от нас. Загледах се в тях и реших, че наистина са зловещи. Въртяха се, сканираха, прихващаха. През няколко минути едната или другата ни забелязваше на плажа и втренчваше поглед в нас, докато нещо друго не привлечеше вниманието ѝ.
— Ами ако имаме деца, Кайл? — внезапно попита Сандра.
— Ъъ…
Сандра посегна, хвана ме за брадичката и затвори рязко провисналата ми челюст. Зъбите ми изтракаха. Представих си тъпата си физиономия. Сандра свъси вежди.
— Не е нужно да припадаш, да повръщаш или нещо подобно — каза ядосано.
Вътрешно се чудех как съм се озовал в това положение. И можел ли съм изобщо да го избегна? Реших, че ще продължа да се правя на глупак, поне на първо време.
— Не съм сигурен какво имаш предвид.
— Неее — каза тя. — Не съм бременна.
— Това е добре — казах аз. — Нали?
— Говоря ти за машините, Кайл. Представи си, че имахме деца и те излязат да си играят на плажа, а онези неща ги следят през цялото време. Ти би ли се примирил машините да плашат децата ти?
Примигнах в опит да проследя логиката ѝ. Трудно ми беше.
— Не ги харесваш, защото… защото биха могли да уплашат деца, които нямаме?
Тя се отдалечи от мен на десетина стъпки, засланяйки с ръка очите си от слънцето. Посочи към по-близката кула. Възползвах се от възможността да се възхитя на фигурата ѝ и със закъснение осъзнах, че ми казва нещо.
— Ето, виждаш ли? Току-що засече, че се движа. Гледа към мен. Дели ни цяла миля, но онова нещо пак ме е прихванало и си мисли дали да не ме изпържи.
— Те не стрелят току-така, Сандра.
— Ами, гледай да си напълно сигурен в това, мамка му. Ами ако ти се метна на врата и те целуна? Дали няма да откачат?
— Хайде да опитаме — казах аз и отстъпих няколко крачки назад. Застанах стабилно, с разтворени крака, готов за сблъсък. — Така, набери скорост и гледай да е реалистично.
Тя изкриви устни и не се върза.
— Ами ако някое хлапе се заиграе около твоите кули и размаха пръчка?
Престорих се, че мисля върху въпроса ѝ. Всъщност се чудех как да се измъкна от този разговор непокътнат. Надявал се бях на някаква награда, задето съм я довел на плажа по-рано от предвиденото. Вместо това тя ме разпитваше за хипотетични неща.
— Интересът им е насочен главно към истинските оръжия — казах. — Към неща, които излъчват опасна радиация или проектили. Няма да реагират на ниски технологии, като хвърлен по тях камък например.
— Значи човек лесно може да ги взриви — каза тя и се загледа надолу по плажа. — Май трябва да опитам. Какво ще стане, ако се приближа до някоя, оставя пакет с пластичен експлозив в основата ѝ и просто си тръгна? Ще я гръмна като стой, та гледай. Какво пречи командоси да се промъкнат невъоръжени до кулите, съвсем безобидни на вид? Сигурен ли си, че правителството няма да стигне до същата идея?
Намръщих се.
— Неприятно ми е да го призная, но може и да си права. Ще трябва да поработя върху това.
Сандра тръгна към мен с подскоци, развълнувана.
— Наистина ли ще взривиш някоя? Искам аз да го направя.
Изсумтях.
— Май наистина ги мразиш, а?
Тя най-после започна да ме целува. Май ѝ харесваше, че е успяла да измисли проблем, за който аз не съм се сетил. Реагирах на докосванията ѝ според генетичното си предразположение. Понякога, в моменти като този, се чудех дали връзката ни наистина няма да експлодира в лицето ми в края на теоретичните две години. Пресметнах наум месеците, които уж ни оставаха. Не ми се стори правдоподобно. Може би правилото не се отнасяше за колежански преподаватели, които са се преквалифицирали в нещо по-голямо. Така де, надеждата умира последна.
— Вдигни си ръката — нареди ми тя.
Аз се усмихнах снизходително и го направих. Вдигнах ръка на нивото на рамото си, успоредно на земята. Тя се покатери и седна на ръката ми като някаква щастлива и сексапилна птичка. Тръгнах усмихнат по плажа. Не ми беше трудно да я нося така, защото тежеше петдесетина килограма, само трябваше да се наклоня в противоположната посока, за да не изгубя равновесие.
— Трябва ми още едно момиче на другата ръка за баланс — казах аз. Понякога устата ми е по-бърза от ума.
Сандра издърпа жестоко ухото ми.
— Ох, нараняваш ми чувствата — възкликнах.
Сандра се смъкна от ръката ми, нагази във водата и взе да ме пръска, когато я последвах. Накрая правихме любов сред вълните. Току поглеждах към плажа за любопитни очи, но не видях никого.
Единствено лазерните кули ни наблюдаваха с мълчалив, извънземен интерес.