Танковете имаха две предназначения. Първото беше да подсилят при нужда отбраната на острова. Лазерните кули бяха сериозно оръжие, внушаваха страх, но едновременно с това бяха уязвими. Ако на НАТО или на някой друг му хрумнеше безумната идея за ново нападение, лесно можеха да елиминират статичната ми отбранителна линия. Танковете бяха моето подкрепление, вътрешната линия на защита. Сигурен бях, че сами могат да спрат всяка инвазия.
Второто им предназначение беше свързано с макросите. Много от тях щяха да ни придружат, когато макросите се върнеха да си поискат товара. Бяха изключително ефективни в комбина с пехотинците ни, а това означаваше, че ще са безценни и в една кампания на далечен свят.
Колоната още се точеше от гората, когато Кроу дойде да се оплаква.
— Пак си откачил, Кайл. Мислех, че сме се разбрали да не откачаш повече.
— В природата ми е, адмирале — казах аз.
— Ти ми обеща нов флот, Кайл. Какво ще правим с толкова много танкове, по дяволите?
Обърнах се да го погледна. Барера ни наблюдаваше мълчаливо. Тих беше за офицер и дори само заради това ми идеше да го повиша.
Тримата стояхме в средата на лагера, далече от казармите и другите сгради. Гледахме как танковете паркират спретнато под камуфлажните мрежи. Давах си сметка, че инфрачервените системи на сателитите ще отчетат двигателите им, но се надявах, че аналитиците няма да знаят какво се крие зад сигнатурите. Танковете лъщяха, а пясъкът под тях се къдреше на вълнички. Макар да не докосваха земята, оставяха следи — все едно гигантска надуваема топка се е търкулнала по плажа.
— Прецакал си ме, нали? — попита Кроу. — Това е твоят начин да ме отстраниш от власт. Изобщо не си смятал да ми построиш кораби. Понеже ти командваш наземните сили…
— Де да се бях сетил за това, сър — казах му с усмивка. — Повикай прототипа, майор Барера.
— Слушам, сър — каза той и се обади по радиото си. Задобрели бяхме и в изграждането на новата си комуникационна система. „Радиото“ на Барера се събираше в едно копче на яката му. Той прокара пръст по копчето и заговори тихо в него.
Кроу ме погледна с високо вдигнати вежди.
— Да не би да?…
Кимнах.
Той се обърна и вдигна поглед към небето. Част от него потъмня, закривайки звездите. Нещо увисна безшумно над нас.
— Голям е — тихо каза Кроу. Приличаше на хлапе, което най-после е получило тъпото пони, за което не е спирало да мрънка.
— Целият е твой — казах аз.
Той ме погледна ококорено.
— Какъв е?
— Съвсем като „Бодлоперка“, сър — отговорих. — Но всичките му софтуерни системи са под наш контрол. Все още няма ръка. Има само един двигател и едно оръдие. Няма и бордова фабрика.
— Защо?
— Реакторът не е достатъчно силен, за да я захранва, а и щеше да ни изгуби допълнително време.
— Но е голям — каза той с грейнали очи.
— Да, сър. Обемът му е с приблизително петдесет процента по-голям от обема на оригиналните нанокораби.
— И с какво е пълно цялото това пространство?
— Най-вече с въздух, сър — обясних аз.
Той ме погледна като да бях луд.
— Само едно нещо искам да знам, Ригс.
— Какво е то, сър?
— Как да вляза вътре.
— Барера, кажи на пилота да кацне.
Майорът прокара пръст по допълнителното копче на яката си и заговори тихо. След малко големият кораб се спусна бавно и кацна на откритото пространство в центъра на базата. Напоследък го използвахме за пикници, но първоначалното му предназначение беше друго — тук пълнехме с пехотинци контейнерите, които нанокорабите пренасяха насам-натам. Сега отново щеше да се превърне в част от военновъздушните ни дейности. Новите ни кораби, по-леки, по-страховити и без ръце, трябваше да кацат, за да качат хора на борда си.
— Истински красавец, Ригс — прошепна Кроу. — Как се казва?
— Както ти решиш, Джак.
— Мисля да го нарека „Гробокопач“ в твоя чест, друже!
Усмихнах се и кимнах… но дали тази „чест“ ми допадаше, не бях сигурен.
23.
След като завърших кораба на Кроу, незабавно се заех със следващия. Този щеше да е за мен. Хрумна ми да го нарека „Аламо“, но нещо в тази идея ме подразни. Реших, че би притъпило силните ми чувства към оригиналния „Аламо“. Той ме бе изоставил като подла бивша съпруга и аз едновременно го обичах и мразех.
Накрая реших да кръстя новия кораб „Сокоро“. През 1964-та именно там, в Сокоро, Ню Мексико, е било забелязано НЛО и до седемдесетте мястото е било по-известно от Розуел. Освен това ми харесваше как звучи името, може би защото и Сокоро, като Аламо, беше град в Югозапада.