А и НЛО-то, забелязано в Сокоро, ми импонираше някак. Намирах връзка между тогавашните и настоящите събития. Очевидецът бил полицай, който описал кораба по следния начин: „блестящ обект… с овална форма. Напълно гладък, без врати и прозорци“. Правителствата бяха обяснявали инцидента по най-разнообразни начини през изминалите години, но с оглед на последните събития аз бях сигурен, че онзи полицай е видял нанокораб. Жал ми беше за него и му съчувствах за безбройните майтапи, които със сигурност е трябвало да търпи до края на живота си.
Много пъти бях питал генерал Кер за историите с НЛО и с каква информация е разполагало правителството преди инвазията. Той така и не ми каза нищо полезно. Пускаше по някой неясен намек и се оправдаваше, че не му плащали достатъчно, за да знае нещо по темата, и че било по-добре „да оставим това на историците от бъдещето“. Не му повярвах, че е в неведение, даже бях напълно сигурен, че са му дали достъп до тази информация. Разбирах защо настоящата администрация не иска да говори по темата. Не искаха да поемат вината на предишните правителства и логично си мълчаха като риби.
От моя гледна точка нанокорабите бяха съкровищници, пълни с извънземни тайни и безчет напреднали технологии, скрити най-вече в бордовите им фабрики. Чудеса, които се намираха в ръцете ни, но в известен смисъл все още бяха недостъпни за нас. Съобразил бях достатъчно, за да използвам чуждоземната технология, но все още не я разбирах. Знаех само как да ги приведа в действие. Бях потребител, а не разработчик. Приличах на математик, който решава сложни задачи от висшата математика с помощта на компютър, но без него не може дори да събира и изважда.
Когато се качих на пръв път на борда на „Сокоро“, ме заля носталгия. Не всички спомени бяха добри. Сетих се за децата си и болката от загубата им ме връхлетя с нови сили. Кораб, подобен на този, беше унищожил семейството ми без никакви скрупули, без никаква емоция.
Вътре в кораба беше хладно, нищо че навън тропическото слънце беснееше. Светлината също бе много по-слаба и минаха няколко дълги секунди, преди очите ми да се нагодят към сумрака. Все още не бях качил на борда лични вещи и оборудване. „Сокоро“ беше празен, стерилен и тих. Мозъчната му кутия беше съвсем сурова, необучена. Контролните му системи бяха като тези на „Аламо“, но без дълбокото системно програмиране, заложено от Сините в техните кораби. Беше като неотключено устройство, високотехнологична играчка, която да конфигурираш по свой вкус. Като току-що инсталирана операционна система.
— Кораб, аз съм твоят командир. Отговори.
— Отговарям. Как бихте искали да се обръщате към нас?
Побиха ме студени тръпки. Преди време „Аламо“ ми беше задал съвсем същия въпрос. И още по-зле — гласът беше напълно идентичен с неговия, като тембър, интонация, произношение.
Пред погледа ми изникнаха ужасените мъртви очи на дъщеря ми. Затворих моите. Опитах се да изтрия този спомен от мозъка си, да го изтикам обратно в малката кутия, където го държах.
— Кораб, името ти ще бъде „Сокоро“.
— Преименуване завършено.
Макар и въоръжен, „Сокоро“ не беше близнак на „Гробокопач“, кораба на Кроу. Направил го бях много по-бърз. Надявах се да е по-скоро изследователски, отколкото боен кораб. Надявах се, но не се заблуждавах, разбира се. Въоръжен беше с една оръдейна кула, а формата му не се различаваше от тази на другите кораби от бъдещия флот. Не исках да бие на очи, в случай че се наложи да вляза в битка. Само че „Сокоро“ имаше три двигателя, а не един, и втори реактор, който да осигурява енергия за допълнителните двигатели.
Наблюдавал бях с доволна усмивка как фабриките го произвеждат чарк по чарк. Работил бях дълго и здраво по него. Предстоеше ми да построя много кораби, затова започнах с нещо друго — проектирах и произведох група транспортни средства, които приличаха на реещите се танкове, обикаляха между фабриките, работеха денонощно и помагаха на моите пехотинци. Тези роботизирани работници може и да приличаха на танковете, но вместо лазерни кули имаха гигантски камшикоподобни ръце. Те бяха последното ми изобретение и значително улесняваха зареждането на фабриките със суровини. Участваха също в сглобяването на готовите компоненти.
— „Сокоро“ — казах на глас, — имам някои инструкции за теб…
Отне ми почти цял ден, докато постигна някакъв напредък. По-голямата част от програмата изчетох на глас. Бях я написал на един таблет. Сметнал бях, че сега, след като бяхме започнали серийното производство на кораби, ще ми трябва опростен код, който да раздам на новите пилоти. Стана ми приятно при тази мисъл — осъзнах, че съм написал програма, която да обучава хората как да обучават своите кораби. Код за писане на кодове.