Часове по-късно вратите вече се отваряха при допир, вкарал бях кодове за влизане и излизане, заложил бях и поведение при извънредни ситуации. Предната стена на мостика се бе превърнала в релефен екран, по който пълзяха металически буболечки с различни цветове и големина, според това дали отразяваха пехотинци, транспортни средства или сгради. Дори си имах работеща тоалетна.
Наредих на кораба да излети и се сблъсках с първата неприятна изненада — „Сокоро“ залитна и аз паднах на пода. Внезапното движение нагоре раздрънча всичките ми кокали. Все едно се намирах в кутия и някакъв гигант я бе взел от пода да погледне какво има в нея. Изправих се на крака, като се питах защо корабът беше излетял по този начин. Дали не беше свързано с допълнителните двигатели?
— „Сокоро“ — казах на глас. — Защо излетя толкова рязко?
— Излитането бе проведено в рамките на нормалните поведенчески параметри.
— Пилотирал съм кораби като теб и преди. Те не излитаха така.
— Моля уточнете.
— Сега ускорението беше по-голямо, отколкото на „Аламо“.
Колебание.
— Не откривам кораби с позивна „Аламо“ в района. Преминавам към далекообхватен контакт…
— Спри! — казах аз. — Никога не отваряй канал за комуникация с друг кораб без мое разрешение.
— Комуникацията прекъсната. Инструкциите въведени.
Седях и се потях. Не исках този кораб да се свързва с другите, онези, които ни бяха изоставили… ако връзката изобщо беше възможна всъщност. Можех само да гадая какви проблеми ще създаде това. Ами ако комуникацията с другите нанокораби доведеше до автоматичен трансфер на данни помежду им? Ами ако моят кораб започнеше да се „ъпдейтва“ и в резултат хукнеше след братята си на мисия към някоя далечна звездна система?
След няколко вледеняващи секунди на размисъл стигнах до заключението, че трябва някак да изолирам своите птички от другите нанокораби. Иначе бог знае какви идеи можеха да си споделят, неща като вирусите в прикачените файлове по електронната поща или червеите, които те полазват през някой съмнителен мрежови порт.
И тогава се сетих за Кроу. Какво ли беше направил със своя кораб през последните два дни? Потрих врата си. Не трябваше да му давам прототипа. Глупава грешка за един уж опитен инженер като мен.
— „Сокоро“, свържи ме с „Гробокопач“ — казах аз.
— Отхвърлено. Всички междукорабни комуникации са забранени от командния персонал.
Въздъхнах. Този интерфейс ми беше познат до болка.
— „Сокоро“, аз съм командният персонал. Ако издам пряка заповед за отваряне на комуникационен канал, това автоматично означава, че съм ти дал разрешение да го направиш.
— Параметрите зададени. Начало на комуникация. Молбата за отваряне на канал приета от „Гробокопач“.
— Ти ли си, Кайл? — чу се познат глас.
— Да, Кроу. Радвам се, че още си жив. Не си се отправил към открития космос, нали?
— Ъъъ… не. Слушай, Ригс, една ръка наистина ще ми дойде добре. Вчера цял ден качвах мебели по рампата с моите.
Изсумтях.
— Със или без нанити, упражненията винаги са полезни.
— Да бе. Само дето чух, че си монтирал ръка на онзи свой звяр.
Вдигнах вежди. Не бях особено изненадан, че Кроу има шпиони, които ме наблюдават, но се изненадах, че се издаде толкова бързо.
— Ти какво искаш? Голям флот, построен навреме за макросите, или кораби по поръчка с дизайнерски цветове?
— Искам да знам защо ти имаш ръка, а аз нямам.
— Защото аз проектирах корабите — отвърнах и се ухилих.
Кроу измърмори няколко неразбираеми изречения на австралийски жаргон. Стори ми се, че ме сравнява с кенгуру и сравнението не е в моя полза.
Когато тирадата му пресекна, обясних набързо притесненията си във връзка с комуникациите. Прехвърлих му код, който позволяваше връзка с нашите кораби, но не и с другите, „диви“ техни събратя.
— Има и друго — добавих. — Точно преди да се паникьосам и да забраня комуникацията с други нанокораби, разпитвах „Сокоро“ за силното ускорение при излитане.
— Оооо — проточи той. — Бедничкият! Три двигателя, ако съм чул правилно? Сигурно си се размазал по пода.
— Ама ти откъде… — започнах и преглътнах останалото. Кроу нямаше да ми каже кой ме порти, нито как информацията стига до неговия кораб. Но със сигурност щеше да се зарадва на раздразнението ми.
Той се засмя.
— Какво, решил си да си спретнеш суперкораб, а на стария Кроу да пробуташ експерименталния модел? И че аз дори няма да забележа?