— Ще построим още по-добри кораби, след като макросите… — започнах аз.
— Да, да. Споко. Ще ти кажа защо корабите ни размазват по пода и тавана.
— По тавана?
— Ами пробвай да се спуснеш бързо. Незабравимо преживяване.
— Но защо? — попитах. Започвах да се ядосвам. Кроу обичаше малките си игрички.
— Защото си забравил нещо, друже.
— Какво?
— Откъде да знам! — викна с раздразнение Кроу. — Някакъв стабилизатор сигурно. Не си ли забелязал, че нанокорабите се движат с гигантски ускорения, а ние изобщо не го усещаме? Е, сега ще го забележиш, повярвай ми.
Кимнах и опрях брадичка на ръката си. Не се бях замислял за това, но Кроу беше прав. Запитах се колко ли други вградени компоненти, за които изобщо не съм се сетил, са имали оригиналните нанокораби. Не бях виждал стабилизираща система на „Аламо“, макар да бях опознал кораба основно. Но явно такъв компонент бе съществувал някъде на борда му.
— Е, значи сега пилотираме бета-версиите — казах. — Което е по-добре от нищо. Началниците в НАТО сигурно вече са оцапали гащите. Пак си имаме флот.
— Да, корабите определено изглеждат страшни, това ти го признавам — съгласи се Кроу. — Заслужаваш аплодисменти въпреки всичко, инженерче. Е, какво смяташ да правиш със своя кораб?
— Ще построя още като него, преди да са пристигнали макросите.
— Нямаш никакво чувство за приключения — каза той.
— А ти какво ще правиш? Ще си потърсиш ново гадже в някоя тъмна уличка? Затова ли ти е притрябвала ръката?
— Ти в ред ли си? Нямаме нужда от такива драстични мерки. Ние сме световноизвестни. Мацките сами ще се натискат да се качат на борда ми.
Замислих се за приключенията. От доста време не бях правил нищо интересно, посветил се бях изцяло на бойната ни подготовка. Дали да не заведа Сандра на малко пътешествие? Като в старите времена.
После ми хрумна нещо.
— Знам какво ще направя, Кроу. Ще се издигна високо в небето и ще проуча онези мистериозни сборни пунктове. Приключа ли с оборудването на кораба, ще разбера как извънземните влизат и излизат от нашата звездна система.
24.
Оставаха само два месеца до завръщането на макросите, когато се издъних. Сандра разбра, че смятам да водя експедицията.
Не бяхме обсъждали въпроса. Бях толкова ангажиран с построяването на новия флот, с набирането и подготовката на легиона пехотинци и планините екипировка, че вероятността и аз да отида с тях изобщо не бе хрумнала на Сандра. В нейните представи аз бях част най-вече от Звездната армада, а не маршируващ в прахоляка пехотинец. Знаеше, че съм се сражавал в южноамериканската кампания, но въпреки това не ме възприемаше като редови войник. Когато се срещнахме за пръв път, аз бях пилотът на „Аламо“. Сега имах нов кораб и се бях върнал към първоначалната си роля. Тя, естествено, знаеше, че играя основна роля и в двете половини на нашата организация, но така и не ми бе поставила директно въпроса кой всъщност ще командва мисията.
На пръсти се брояха нещата, които бях успял да скрия от нея, откакто бяхме двойка, и като цяло бях изненадан, че не се е досетила по-рано за този аспект на ситуацията. Дори се зачудих дали съзнателно не е избягвала да ме попита. Може би не беше искала да мисли как остава на Земята, а аз изчезвам в неизвестността да се сражавам във войните на извънземни чудовища. Може би мисълта за това е била толкова ужасна, че Сандра не е била в състояние да се изправи лице в лице с нея.
Е, истината излезе на бял свят в един слънчев следобед, докато си говорехме за Кроу и Армадата. Сандра ме попита щом той командва флота, а аз — пехотинците, кой ще командва легиона, който обучаваме денонощно.
Поколебах се. Мисля, че точно това ме подхлъзна. Досега неизменно успявах да я отклоня с уклончиви отговори. Казвах неща от сорта: „Не се знае още“ или „Робинсън е добър офицер“, или дори „Някой генерал от Пентагона, предполагам“. Но този път лесната лъжа ми убягна. Сигурно защото денят наближаваше. Струваше ми се нередно да крия от нея нещо такова. Знаех, че неведението е благословия… но кога точно заобикалянето на истината се превръща в откровена лъжа?
Сандра се вгледа в мен. И по очите ѝ познах, че съм се издънил. Вече нямаше как да сменя небрежно темата — бях събудил подозренията ѝ и тя щеше да продължи с въпросите, принуждавайки ме или да кажа истината, или да я излъжа в очите. Нямах смелост нито за едното, нито за другото, затова само сведох очи мълчаливо.
— Какво? — попита тя. — Ти… не смяташ да тръгнеш с тях, нали?