После изведнъж ме стисна за китката. Силно. Ако не бяха нанитите в плътта ми, сигурно щеше да ме заболи.
— Аз ще командвам мисията — отвърнах, после вдигнах глава и я погледнах в очите.
Сандра ме пусна, тръшна се назад върху леглото, което деляхме, и раменете ѝ потънаха във възглавниците. После простена гневно.
— Заради онова с децата е, нали? — попита изведнъж.
Примигнах.
— Ъ?
— Ако искаш да се отървеш от мен, ако не можеш да се отърсиш от мисълта за децата, които си изгубил, просто ми го кажи. Не е нужно да правим това, Кайл. Наистина.
Беше много ядосана. Личеше си. А аз не разбирах какво ми казва. Не можех да вържа смисъла на думите ѝ. Замълчах си, решил, че това е най-безопасната политика в момента.
— Изобщо нямаше да ми кажеш, нали? — викна тя. Скочи от леглото и вдигна ръце, сякаш да се отдалечи максимално от обсега ми. Не се опитах да я спра. Взе да крачи из стаята с бързи, гневни стъпки. Скръстени на гърдите ръце, наведена глава, стиснати устни. Дългата коса висеше около лицето ѝ като качулка.
— Щях да ти кажа, разбира се — успях да отвърна.
— Не. Нямаше. Просто един ден щеше да изчезнеш. Както когато макросите дойдоха последния път. И тогава едва не потегли към звездите. Помниш ли? Фантазираш си как ме напускаш, нали, признай си!
Запитах се дали не е права. Дали пословичният колежански преподавател не е по-мъдър от очакваното. Казах си, че не може да е това, защото бе минала по-малко от година. Полагаха ми се поне още шест месеца. Или бях изчислил грешно съотношението красота-възраст? По дяволите!
— Не искам да ме напускаш, Сандра — казах.
— Тогава защо ти ме напускаш, проклет да си? — извика тя.
— Защото така трябва. Аз договорих сделката. Не мога просто така да изпратя хиляда души да загинат на някоя далечна скала, а аз да си остана вкъщи. Ами ако никога не се върнат? Как ще живея с тази мисъл?
Тя се взираше в мен.
— И не е заради онова с децата?
— Да, Сандра. Не е заради това.
— Кога реши да тръгнеш?
— Час след като сключих сделката с макросите.
Явно пак бях прекалил с истината. Тя изпухтя и замахна да ме удари. Видях ръката ѝ и се дръпнах. Не знам защо. От шамарите ѝ не болеше, сигурно беше въпрос на инстинкт.
— И през цялото това време си мълчал?
— По-щастлива ли си сега, когато вече знаеш? — попитах.
Сандра мълчеше и дишаше тежко. Крачеше из стаята, издала напред долната си челюст толкова, че се виждаха зъбките ѝ. Незнайно как косата ѝ се беше разрошила.
— Няма да ти позволя да тръгнеш без мен — каза накрая.
— Нямаш избор — отвърнах нежно.
Тогава тя излезе и затръшна вратата. Стените бяха тънки и прозорецът издрънча.
Въздъхнах и отидох в кухнята да си взема бира. Мислех си за прословутия колежански преподавател и неговите съотношения. Ако дъртото копеле още беше живо, исках да го удуша собственоръчно в съня му…
След няколко часа седях на дивана в хола. Ситуацията беше изгубила черно-белите си очертания. Построил бях пирамидка от празните кенчета. Последното — десето, ако не греша, — отказваше да се задържи на върха. Постоянно падаше. Не знам защо, но това ми се струваше смешно. Взех го и за пореден път се опитах да завърша произведението си.
Вратата се отвори стремително… и не спря. Погледнах натам, като мигах глуповато. Сандра стоеше на прага. Бях сериозно объркан.
— Къде отиде вратата? — попитах.
Тя погледна през рамо.
— Май някъде на алеята.
Гледах я, тя също ме гледаше. Очите ѝ пламтяха. Още беше сърдита, но в погледа ѝ се четеше и триумф. Изправих се и съборих неволно пирамидата от празни бирени кенчета.
— Какво си направила?
— Нещо, което трябваше да направя отдавна.
Приближих се към нея. По врата ѝ, и от двете страни, се стичаше кръв. Косата ѝ изглеждаше странно.
— Какво е станало с косата ти?
— Ще порасне.
— Тече ти кръв.
— Да, знам — каза тя. Отметна косата си. Ушите ѝ бяха раздрани, кръвта се стичаше от тях.
— Откачих. Не можех да търпя обиците и ги изтръгнах.
Челюстта ми провисна. Прекрасните възглавнички на ушите ѝ кървяха разкъсани. По скалпа ѝ прозираха плешиви петна. Сведох поглед към ноктите ѝ. Разранени до кръв.
— Опитах онова с бедрата — каза тя мило. — Забивах нокти в тях, както ти съветваш момчетата, и наистина ми помогна.
— Инжектирала си се с нанити? — попитах тъпо. Направих още крачка към нея, вече бях съвсем близо.
— Мда.
— Защо?
И тогава тя ме удари. Силно. Главата ми отскочи надясно, все едно ме бяха фраснали с бейзболна бухалка. За пръв път, откакто се познавахме, шамарите ѝ ми причиняваха болка.