Имаше и друга причина да замина лично, разбира се. Измъчваше ме силно любопитство и непреодолимо желание да разбера какво има там. В тази игра имаше много тайни и една от тях просто си клечеше в близкия космос и ме предизвикваше да направя нещо по въпроса.
— „Сокоро“, набери височина, постепенно.
— Заповедта приета.
Мамка му, помислих си. Звучеше точно като „Аламо“. Хрумвало ми бе да му сменя гласа, но така и не ми бе останало време.
— Издигни се право нагоре, докато не излезем от атмосферата.
Понесохме се нагоре с ускорение от едно g, добавено към едното g на земната гравитация. Чувствах се тежък, но в рамките на поносимото. Скоро напуснахме атмосферата и се понесохме в орбита на стотина мили над повърхността. Инсталирал бях камери на кораба. И то не евтини уебкамери, а устройства с висока разделителна способност и високотехнологични лещи, каквито използваха военните. Инсталирал бях и голям OLED екран пред пилотското си кресло, имах и джойстик, с който да управлявам камерите по външния корпус.
Гледката беше изумителна. Земята приличаше на синьо-бял полумесец, вода и суша, поръсени с облаци. Виждах част от Карибските острови. Повърхността на Атлантическия океан отразяваше ослепително слънчевите лъчи.
Усмихнах се. Днес наистина се чувствах като космически пътешественик. Към този момент бях човекът, стигал най-далече от Земята — ако не броим нещастниците, които нанокорабите бяха отвели със себе си, — но за пръв път виждах родната си планета от орбита.
Погледнах предния екран. На голямото табло имаше куп металически буболечки, които пълзяха насам-натам, но не видях нищо, което да изглежда притеснително. Реших да погледна през собствената си обсерватория. Когато поисках необходимите материали от правителството, не един и двама вдигнаха вежди. Обясних, че там горе има неща, които бих искал да видя със собствените си очи. Обсерваторията беше единствената екстравагантна добавка, която бях инсталирал на „Сокоро“. Имаше си истински прозорци или по-точно едно дебело платно от балистично стъкло с автоматично засенчване, вградено в пода. Омръзнало ми беше да си представям как изглежда космосът навън. Обсерваторията беше като онези лодки с прозрачни дъна, с чиято помощ туристите разглеждат дъното на езера и морета. Аз обаче щях да видя Земята на живо.
— „Сокоро“, ускори към Венера, но така, че да мога свободно да се движа из кораба.
Корабът смени посоката. За кратко изпаднах почти в безтегловност и сигурно щях да излетя, ако не бяха коланите на креслото, но след като поехме по новия курс, усетих как тежестта ми постепенно се завръща, докато не стигна половината от нормалното ми тегло.
Обърнах глава и се заслушах. Какъв беше този звук? Чул бях нещо, приглушен шум от разместване на нещо тежко сякаш. Разкопчах коланите и станах. Всичко на борда би трябвало да е здраво закрепено, помислих си с раздразнение.
— „Сокоро“, прикрепи разхлабените товари.
— Заповедта изпълнена.
Звукът се повтори. Какво беше това, мамка му? Стори ми се, че идва от обсерваторията — тя се намираше между мостика и жилищните помещения. Възможно ли беше новият ми прозорец към вселената да се е спукал? Изсумтях недоволно, отидох при стената и я докоснах. Металът стана течен и се разтвори във вход.
Влязох в обсерваторията. Гледката под краката ми ме хипнотизира. Подът на стаята грееше в ослепително синьо-бяло. Виждах Земята под себе си, долавях слабото ѝ движение. Въпреки облачната покривка ми се стори, че се намирам над Канада. Усещах студа отвън съвсем осезателно. Трябваше да пренастроя температурата в обсерваторията. Корпусът на кораба го правеше автоматично, но стъкленият под не притежаваше тази способност и космическият студ проникваше през него.
— Сигурно си мислиш, че е много смешно — обади се нечий глас над мен.
Реагирах мълниеносно — приклекнах и вдигнах глава. И ето я там, привързана към тавана. Десетина малки черни ръце я бяха „прикрепили“ там. Усмихнах се с облекчение.
— Събужда спомени — казах аз, — само дето този път не си гола.
Сандра ми изсъска.
— Ако искаш пак да правиш секс някога — каза тя, — ще ме свалиш моментално от тъпия таван, Кайл.
Побързах да я сваля.
26.
— Знаеш ли какво правят хората с гратисчиите, Сандра?
— Кои хора?
— Карат ги да си изплатят билета с непосилен денонощен труд.
Тя притвори очи и ме изгледа с отвращение.
— А ако не искат да работят?
— Тогава ги изхвърлят през борда. В нашия случай — в открития космос.
— Ами пробвай. Ще ти изтръгна ръчичките. Пък и аз не съм гратисчия. Казах ти, че идвам с теб.