Гледаха ме напрегнато. От пръв поглед се виждаше, че нито един от тях не се е подложил на инжекциите за наноподсилване. Научил се бях да забелязвам издайническите признаци. Мъжете като мен стояха с изправени гърбове и се движеха, сякаш краката им не докосват пода. Сякаш земното притегляне нямаше отношение към нас, сякаш бе слабо като на Луната. Не се изгърбвахме, защото бяхме силни. Не се чувствахме тежки. Случваше се да ни налегне умора, но тя бе по-скоро резултат от психическо напрежение. Мозъците ни все още имаха нужда от сън, почивка и развлечения. Телата ни обаче никога не оставаха без гориво.
А тези тримата приличаха на хора, притиснати от смазваща гравитация и чувство за загуба. Изглеждаха слаби, меки и уморени. Нито един не си направи труда да ме поздрави по устав. Аз също не го направих.
— Бихте ли обяснили, полковник? — обади се отново Соколов.
— Точно за това съм тук, да обясня.
— Ами, докладвайте, тогава. И започнете с това къде, по дяволите, е адмирал Кроу.
Тонът му не ми хареса, но се постарах да скрия раздразнението си. То с нищо нямаше да ми помогне.
— Не знам къде е Кроу. Но макросите си тръгнаха. Договорихме мир.
— За това и ние се досетихме. Какви са условията? — попита той, опря задник на компютърната маса и скръсти ръце.
— Макросите ще се върнат след една година. Ние ще им плащаме данък.
— Данък? — попита презрително генералът. Очевидно се готвеше да ме сдъвче и изплюе. Аз бях малоумникът, който е прецакал голямата работа в небето, и той нямаше търпение да го каже на света. Виждах го в очите му.
Соколов направи три крачки към мен. Помислих си, че е важно да запазя спокойствие. В противен случай като нищо можех да му посегна и неволно да го убия.
— Ето каква е сделката… — започнах аз, но той ме прекъсна.
— Полковник? Да не би да сте пили алкохол?
Зяпнах го. Явно на лицето ми се бе изписала вина, защото той се подсмихна доволно. В момента го мразех дори повече от обикновено.
— Изпих няколко бири, след като макросите се разкараха.
Соколов кимна, сякаш се бе потвърдило някакво негово подозрение. Размаха дебели пръсти към мен.
— Продължете, да чуем за този ваш данък. С какво обещание умилостивихте онези чудовища?
Примигнах, после продължих. Погледнах другите двама генерали. Уж бяха сериозни, само дето едва сдържани усмивки накъдряха едва доловимо физиономиите им. Смятаха, че генерал Соколов си играе с мен, и това им харесваше. Вероятно си фантазираха, че след изчезването на Кроу командването ще премине в техните ръце, и смятаха много скоро да се отърват и от мен. Тази мисъл, както и мисълта за изненадата, която ги чакаше в съвсем непосредственото им бъдеще, ме успокоиха.
Усмихнах се на генерал Соколов.
— Нека ви покажа нещо, сър — казах официално и по устав. — Мисля, че по този начин най-ясно ще схванете новата ни политическа реалност.
Тръгнах бавно към прозореца до вратата. Прозорецът беше голям, стъклото му — чисто, изгледът — прекрасен. Бели пясъци, зелени дървета и искрящото синьо на Карибите.
Соколов се поколеба за миг, но после тръгна след мен.
Посочих нагоре към „Аламо“, който още висеше над базата.
— Виждате ли това, сър? Това е последният кораб от флота ни. Останалите тръгнаха.
— Къде са тръгнали?
— Напускат Слънчевата система заедно с пилотите ни. Сложихме край на войната с макросите, поне засега. За жалост този наш успех сложи край и на споразумението ни с наносите. Не са планирали да останат тук след края на войната, без значение кой я е спечелил. Вече не съществува непосредствена заплаха за Земята и те са решили да потеглят към следващия свят.
Генералът се намръщи и кимна.
— Досетихме се и за това. А данъкът? Какво си им обещал?
— Нас.
— Моля?
— Всички нас. Пехотинци, натъпкани с нанити и въоръжени с тежки лазери. След една година трябва да сме подготвили шейсет и пет хиляди тона войска и оборудване. Те ще дойдат да ги приберат.
Челюстта на Соколов провисна. След миг провисна още малко, когато генералът осъзна, че не се шегувам.
— Обещал си им хиляди тонове… войска?
— Е, по-голямата част от тежестта ще се падне на оборудването и обоза, включително въздух, вода и прочее.
— Въобще не ме интересува водата! — кресна той. — Как можа еднолично да им обещаеш войски?
— Защото макросите проявяват интерес само към това. За тях нашата звездна система беше поредният източник на суровини, докато на сцената не излязохме ние и не се оказа, че сме по-добри от собствените им наземни сили.