Вгледах се в единствения си слушател за признаци на отегчение. Като бивш преподавател имах опит в тези неща. Видно бе, че Сандра се разсейва от гледката на Венера под нас. Гледаше надолу, прихванала с две ръце косата си, за да не ѝ пречи. Светлината, отразяваща се от плътната атмосфера на планетата, огряваше красивото ѝ лице.
— Стъклото под краката ми е студено — каза тя.
— Да, не съм се справил добре с проектирането на тази стая. Дано поне проникващата радиация да не е голяма.
Сандра вдигна стреснато глава. Е, поне ме слушаше.
— Шегувам се! Стъклото е импрегнирано с олово, а стените на нанокорабите блокират радиацията по принцип. Проверявал съм ги с гайгеров брояч.
Тя се отпусна и отново сведе поглед към планетата.
— Това е удивително. Защо не ми предложи по-рано да дойда с теб?
— Ама аз току-що построих кораба!
— Да, но планираше да ме оставиш вкъщи. Планирал си да видиш тази красота сам.
— Искаш ли да чуеш остатъка от лекцията ми, или не?
— Добре де — каза тя с въздишка.
— Нанокорабите са технологичен подарък от бъдещето за нас. Същото е като ние да дадем на Бенджамин Франклин кашон със соларни калкулатори… плюс няколко копирни машини и трактори. Също като Франклин, ние сме достатъчно развити, за да знаем, че нанокорабите не са нещо свръхестествено, но едновременно с това не знаем достатъчно, за да използваме в максимална степен получения подарък. Ако отнесем нещо от съвременната си технология назад във времето, само някакви си два века назад, то би било непонятно дори за най-големите умове на онази епоха. Днес ние получихме технологията на Сините. Държим в ръцете си примери за нанотехнология, която не бихме разработили без чужда помощ и след хиляда години. И още по-лошо, тази технология не е била разработена от човешки умове за човешки цели. Това прави още по-трудно разгадаването на принципите, които лежат в основата ѝ.
— Добре де, разбрах, професоре — каза тя. — Само ми кажи защо рискуваме да подпалим нова война, както и собствените си задници.
— Защото се надявам, че ще разберем как да използваме технологията, която открием тук. Как с нейна помощ да напуснем нашата звездна система.
Тя ме погледна стреснато.
— И защо да го правим?
Усмихнах се.
— Защото не можеш да спечелиш една война, като заложиш единствено на отбраната.
— Мислех, че сме сключили мир с онези машини.
— Ами ако не сме? Ами ако някъде там има и други извънземни, които още не са излезли на сцената?
Сандра спря с въпросите. Изглежда, отговорите ми не ѝ бяха допаднали особено. И двамата се взирахме в планетата под себе си. Венера се бе приближила още малко.
Колкото повече мислех за това, толкова по-малко вярвах, че ще разкрием тайните на тези извънземни чудеса в обозримо бъдеще, поне в рамките на моя живот. Просто не разполагахме с нужните научни познания. Но бях твърдо решен да науча всичко, което може да се научи. Американските индианци са се научили да стрелят с пушки, макар да не са имали фабрики, където да ги произвеждат. Ние можехме да направим същото.
Опитах се да не мисля как е завършило всичко за индианците.
27.
Открихме нещо от другата страна на Венера. Не го видяхме с очите си, поне не в началото. Но „Сокоро“ знаеше, че нещото е там. На предния екран се появи буболечка в медночервено. Инструктирал бях кораба да показва всичко веднага щом го засече.
— На повърхността на планетата е — каза Сандра.
Вързала се бе в скоковото си кресло, аз — в пилотското. Решил бях, че на този етап е по-добре да сме в креслата. До Венера ни оставаше приблизително един час път. Скоро щяхме да влезем в орбита. Ако се стигнеше до внезапни маневри, не исках да се търкаляме из мостика.
Взрях се в релефното изображение върху екрана. Венера представляваше тъмен диск, голям колкото мъжка шапка. Върху нея се намираше и медночервената буболечка. Допреди минута по-малкото изображение липсваше. Не можех да преценя дали е зад планетата, дали обикаля в орбита около нея, или е дълбоко в недрата ѝ. Системата ни за наблюдение далеч не беше перфектна. Релефното изображение върху стената не даваше представа за дълбочина, а новоинсталираните камери по корпуса изобщо не улавяха обекта.
Във всеки случай беше доста голям. Ако си представим, че Венера е колкото гума на камион, то обектът беше с размерите на кламер.
— „Сокоро“ — казах. — Идентифицирай обекта на екрана.
— Конструкцията е непозната.
— Вражески кораб ли е?
Колебание, после: