— Конструкцията не отговаря на това определение.
— Защо?
— Няма данни конструкцията да е въоръжена, следователно не отговоря на определението „вражеска“. Няма данни за наличие на задвижваща система, следователно конструкцията не отговаря на определението за „кораб“.
Кимнах. Трудно беше да оборя логиката му.
— Какво е тогава, по дяволите? — попита Сандра.
Бях инструктирал „Сокоро“ да отговаря и на нея, затова той каза:
— Конструкция непозната.
Сандра изсумтя раздразнено:
— Защо си го отбелязал в червено, щом не отговаря на определението за вражески обект?
— Непознатите обекти се възприемат като вражески, докато не се установи противното — каза корабът. Отговорът му звучеше съвсем разумно.
Хвърлих поглед на Сандра. Нямаше да излезе добър програмист от нея. Компютрите по определение ти късат нервите. За да работиш с тях, трябва да си търпелив, упорит и да имаш много висок праг на раздразнителност. Сандра беше упорита, но шансовете да изтърпи глупостите на една мозъчна кутия и да я размаже с нанитноподсиления си юмрук бяха изравнени.
— „Сокоро“ — казах аз. — Покажи ни обекта при десетократно увеличение спрямо настоящия образ.
Предната стена се нагъна като от вълнички. Медночервеният обект порасна до размерите на закачалка. Дискът на Венера се разшири толкова много, че ръбовете му излязоха извън очертанията на стената.
— Така, а сега завърти бавно образа… по посока на слънцето. Завърти го около оста му, така че да го видя от различни перспективи.
В продължение на няколко секунди не се случи нищо.
— Май заби — каза Сандра.
— Никога не казвай тази дума в присъствието на компютър — изсъсках ѝ аз.
Много бавно стената започна да се променя. Наистина много бавно, осъзнах аз. Нанитите, изобразяващи неравната повърхност на Венера, срещаха затруднения. Все едно гледахме клипче при максимално забавен каданс, буквално кадър по кадър.
— „Сокоро“, временно отстрани изображението на планетата.
Стоманеносивият диск се стопи, металната повърхност на стената се заглади. Почти физически усетих облекчението и благодарността на нанитите. Големият колкото закачалка за риза обект в центъра на екрана стана по-ясен, с повече детайли, а анимираното изображение се завъртя по-бързо и с по-малко насичане.
— Какво е това нещо, мамка му? — възкликна Сандра.
— Прилича на… нещо закривено — казах аз. Завъртайки се, непознатият обект, доскоро правоъгълник със заоблени върхове, все повече заприличваше на овал. След още половин минута се превърна в идеален кръг. После отново заприлича на овал, после на правоъгълник със заоблени върхове, като писта от Формула 1.
Със Сандра се спогледахме.
— Кръгло е — каза тя. — Нещо като пръстен. Но за какво служи?
— „Сокоро“, има ли и други обекти в обхвата на сензорите ти?
— Не.
— Колко близо се намира обектът до повърхността на Венера?
— Обектът е частично заровен в земята.
— Кой е построил това нещо, по дяволите? — попита Сандра.
Погледнах я. Трябваше да призная, че въпросът е добър.
— Произходът на конструкцията неизвестен — отговори корабът.
— „Сокоро“, каква част от конструкцията се намира под повърхността? — попитах аз.
— Приблизително петдесет и един процента от конструкцията са под земята.
Замислих се върху последното. Усетих промяна в песента на двигателите и подръпване наляво — „Сокоро“ променяше курса, навлизайки автоматично в орбита около Венера.
— И какво ще правим сега? — попита Сандра почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не я чуе. Лицето ѝ беше хем разтревожено, хем развълнувано, сякаш току-що сме открили незаключена задна врата и се чудим какво да правим по въпроса. В известен смисъл май се беше случило точно това.
Гледах я и мълчах; после казах сериозно:
— Наоколо няма никого…
— И?
— Може би трябва да влезем в този обръч. Да видим какво има от другата страна.
— Ти наистина не си в ред — каза тя.
Вдигнах рамене.
— Често ми го казват.
— Може да има, знам ли… космически мини или нещо такова — каза Сандра. — Или сонди. Алармена система на извънземните. Или ще се озовем с еднопосочен билет в друга звездна система, пълна с роботи или буболечки, или… бог знае какво.
— Следващия път ще те оставя вкъщи — казах аз.
— По-добре недей.
Пак насочих вниманието си към екрана на предната стена.
— „Сокоро“, върни предния екран в нормален режим.
Стената се разля в сребриста течност, после отново ни показа диска на Венера. Междувременно планетата се бе уголемила и бе достигнала размерите на голяма автомобилна гума. Бързо скъсявахме разстоянието.