— Увеличи обратната тяга, но така, че гравитационното поле да не надхвърля три g.
Корабът се разтресе и се почувствах тежък триста и петдесет килограма… защото тежах точно толкова. Сандра взе да сумти в скоковото си кресло. Опитваше се да заеме по-удобна поза, но това беше мисия невъзможна. Дори главата си не можеше да помръдне в хватката на толкова силна гравитация. Долната ѝ устна беше провиснала, разкривайки стиснати до болка зъби. Дори за нанитноподсилените ни тела налягане от 3 g беше доста неприятно.
— Като се приберем, ще инсталирам второ пилотско кресло.
— Ще инсталираш, я — изръмжа през зъби Сандра.
Увеличената обратна тяга намали значително скоростта ни на снижаване. Важно бе да намалим скоростта, а оттам и инерцията, в случай че се натъкнем на вражески кораб и се наложи да бягаме по спешност. Бяхме толкова далече от всякакви подкрепления — да не споменавам, че прохождащата ни флотилия трудно би ни осигурила такива дори в орбита около Земята, — че не бих могъл да спечеля и най-елементарната битка. Можех само да си плюя на петите, с надеждата че трите двигателя на „Сокоро“ ще осигурят достатъчно тяга за бягството.
Обратното ускорение продължи още няколко минути, през които разговорите бяха невъзможни. Стигнах до категоричния извод, че бъдещите ни кораби трябва да имат стабилизатори, защото противното ограничаваше болезнено скоростта. Нямах представа каква скорост може да постигне корабът, така и не бях дръзнал да му наредя максимална тяга. Подобна заповед като нищо можеше да ни размаже по стените. Знаех, че ускорение от 6 g за повече от няколко минути причинява пълна загуба на съзнание, особено ако гравитационният натиск е приложен неравномерно, точно каквото се случваше в момента на Сандра — скоковото кресло не беше предназначено за такива натоварвания. Напомних си да въведа нови кодове за извънредни ситуации в мозъчната кутия на „Сокоро“, инструкции, по които корабът да се води, ако всички хора на борда припаднат.
След още десетина болезнени минути навлязохме в стабилна орбита и „Сокоро“ прекрати обратното ускорение. Венера вече заемаше цялата предна стена. Самите ние бяхме като буболечка, която пълзи по лицето ѝ. Точно под нас се намираше полузаровеният пръстен. Разбира се, визуалните системи все още не показваха нищо на големия екран, защото сензорите не можеха да пробият плътната люляна от вихри атмосфера.
— Защо телескопите и сондите ни не са засекли тази конструкция? — попита Сандра.
— Не знам. Атмосферата е плътна, но радиотелескопите виждат през газообразна материя. Може би онова нещо умее да се крие. Или не е било тук, когато сме пратили последната изследователска сонда. Ако не греша, Европа прати сонда тук малко след двехилядната година.
— Смяташ, че макросите са построили пръстена след това?
Не отговорих веднага. Не ми харесваха мислите, които се въртяха в главата ми. В дългия списък със загадки имаше няколко неща, които не подлежаха на съмнение. Знаехме, че макросите са сформирали флота си тук и са използвали Венера като плацдарм за атаката си срещу Земята. Друг неоспорим факт беше бързата им реакция след провала на първата им атака. Само за няколко месеца бяха събрали нови сили за последващо нападение. Това означаваше, че или се придвижват из космоса със скорости далеч по-големи от скоростта на светлината, или че вече са били тук.
Отхвърлил бях хипотезата, че флотът им е бил в Слънчевата система през цялото време и част от него просто е бездействала. Ако бяха разполагали с такъв ресурс, щяха да го използват още при първата атака, целия. Не бяха от най-умните машини.
Това логично водеше до заключението, че владеят свръхсветлинни скорости и че порталът, през който са влезли, се намира тук, на повърхността на Венера. По всичко личеше, че пръстенът е пряко вързан с начина, по който макросите стигаха до нашата звездна система.
— Някакъв портал трябва да е — казах аз. — Макросите са го построили или са го намерили, или нещо друго, не знам, и оттогава го използват, за да влизат и излизат от Слънчевата система.
— Откъде идват?
— Нямам представа, но мисля, че знам как да разбера — казах аз.
— Ако идеята ти е да минем през пръстена, Кайл, само бог знае какво ще намерим от другата му страна.
— Така е. Но в това е смисълът на експерименталната наука. Трябва да проучим и установим разликите между нашите хипотези и действителността.
— Това не е наука. Ние сме като две маймунки, които си играят с пищов.