Изсумтях.
— Предпочитам да ме сравняват с горила.
— Ще умрем бе — каза тя.
Замислих се над думите ѝ. Имаше известно основание. Но не бях изминал целия път дотук, за да си тръгна с празни ръце.
— „Сокоро“ — казах, — навлез в атмосферата и ни снижи към непознатата конструкция.
28.
Записах съобщение до екипа на генерал Кер. Е, той беше в немилост, разбира се, но аз все още мислех за него като за генерал. В съобщението обясних какво става и подробно описах „непознатата конструкция“, която бяхме открили на Венера. Не споменах, че се спускаме натам с непочтени намерения. Ако оцелеехме и се приберяхме у дома, щях да го уведомя за резултатите от експеримента. Ако не се върнехме, той беше достатъчно умен и сам да се досети, че пръстенът е опасен.
За пръв път проучвах чужда планета и ми се падна точно Венера — един от най-гадните светове в Слънчевата система. Повърхността ѝ беше крайно смъртоносна. Атмосферата ѝ беше деветдесет и два пъти по-плътна от земната. Атмосферното налягане се равняваше на налягането, което би изпитал човек, ако се намира на километър и половина под повърхността на земните океани. В добавка „въздухът“ беше отровен, съставен главно от въглероден диоксид и азот. Високите непрозрачни облаци, които обвиваха планетата като в саван, се състояха от сярна киселина. И за да стане още по-интересно, серните облаци препускаха около планетата, гонени от ветрове със скорост триста километра в час. На повърхността положението беше дори по-лошо. Температурата се движеше около приятните четиристотин и двайсет градуса по Целзий, достатъчни да стопят цинк в слънчев ден — не че на Венера имаше слънчеви дни.
Свързал бях дигитални записващи устройства към външните камери и сега ги включих до едно, за да увековеча спускането ни. Смятах да подаря данните на учените глави у дома като знак на добра воля. Тревожех се, че камерите няма да издържат на налягането и температурите, макар да бяха защитени с балистично стъкло, каквото използваха военните. Конструирани бяха да работят на шпионски самолети, но не при такива екстремни условия. Когато навлязохме в атмосферата, казах на „Сокоро“ да покрие всички външни портове с пласт от нанитен метал, включително и стъкления под на обсерваторията. Щяхме да се спуснем на сляпо, ако не броим корабните сензори и релефния екран на мостика.
Спускането ни през атмосферата не вървеше гладко и Сандра не успяваше да прикрие растящия си страх. Ветровете блъскаха и подмятаха нашата консервена кутия с голяма площ и ниско относително тегло. Двигателите ръмжаха от усилието да поддържат някакво подобие на курс.
— Сякаш сме в центрофугата на пералня! — надвика врявата моето момиче.
— Минаваме през пласта от киселинни облаци — извиках в отговор. — Излезем ли от него, ще тръгне по-гладко.
— Какви киселинни облаци? — писна Сандра.
— Искаш ли да се връщаме у дома?
Сандра кимна. Очите ѝ бяха станали огромни. Каза още нещо, но аз не го разбрах.
— Вече е много късно за това! — извиках ѝ с усмивка.
Сандра ми показа среден пръст. Е, поне все още можехме да си общуваме.
Аз също бях притеснен, но заради нея демонстрирах спокойствие. Причини за тревога имах много и Венера беше само една от тях. Друга бе непознатата пръстеноподобна конструкция под нас. Макросите бяха третата. Ами ако онова нещо имаше автоматична отбранителна система? Още не ни беше прихванало с лъч, нито беше изстреляло ракети към нас, но може би беше само въпрос на време — докато не го подразним достатъчно. Ако наистина беше портал, имаше ли си копче за изключване? Отворен ли беше в момента, или затворен? И дори да беше отворен, дали преминаването през него не изискваше допълнителни предпазни мерки, за които ние не знаехме нищо? Радиационен щит например? Ако беше вход към пространствено-времеви проход, дупка в тъканта на вселената, и ние влезехме в него без инерционни стабилизатори? Щеше ли това да е последната грешка в живота ми?
И най-големият въпрос от всички — ако все пак преминехме успешно през портала — ако изобщо беше портал, разбира се, — кой щеше да ни чака от другата страна? Щяха ли да се зарадват, че моят малък кораб си вре носа в нещата им? Нещо не ми се вярваше.
Измъкнахме се от облачния слой, навлязохме в гъстата кафеникава мъгла отдолу и ветровете утихнаха. Отново можех да чувам Сандра.
— Това беше пълна лудост — каза тя.
— Знам, но все пак успяхме, нали? Тук, под киселинните облаци, ветровете са относително слаби. При повърхността газовете са гъсти като супа, а ветровете духат само с няколко километра в час.