— Ще спреш ли да споменаваш тези киселинни облаци най-сетне?
— Добре.
Бяхме само на двайсетина километра от пръстена. Виждах го на предната стена, висока арка, която изглеждаше гигантска. Трудно ми беше да преценя с точност, но ми се струваше около четири и половина — пет километра в диаметър. Долната ѝ половина беше потънала в земята и оставаше видима само за пасивните сензори на нанокораба.
— „Сокоро“ — казах, — искам да останеш на настоящата си позиция.
Корабът наби спирачки, променяйки посоката на тягата, и ние политнахме напред.
— Конструкцията активна ли е? — попитах го.
— Уточнете въпроса.
След кратък размисъл уточних:
— Излъчва ли енергия от вътрешен източник?
— Да — отговори корабът.
— „Сокоро“, знаеш ли как да активираш конструкцията? — попитах с надежда.
— Не. Конструкцията е неизвестна.
— Корабът вече изясни това, но ти пак трябваше да попиташ — обади се Сандра.
— Ами да — казах аз. Опитвах се да мисля. — Ако бяхме на „Аламо“, той със сигурност щеше да знае какво да прави. Той и събратята му потеглиха към най-далечната точка на Слънчевата система без никакво колебание. Обзалагам се, че и там има пръстен като този.
— Защо просто не минем през него? Тоест, ти така или иначе ще го направиш. Ако се мотаем тук, току-виж се появил някой макрос.
Замислих се над думите ѝ. Въздъхнах, после кимнах. Така де, артефактът беше гигантски пръстен. За какво друго би могъл да служи, освен да прелетиш през него?
— „Сокоро“, какво ще стане, ако минем през центъра на конструкцията? — попитах аз, отново с надежда.
Познатото колебание. Явно бях затруднил новоизлюпения мозък на кораба.
— Предположение — използваното първо лице множествено число се отнася до този кораб и неговия екипаж. Анализ въз основа на предположението — корабът ще излезе от другата страна.
— Без майтап — каза Сандра.
Намръщих се.
— „Сокоро“, къде е другата страна?
— Неизвестно.
— Страхотно — каза Сандра и скръсти ръце. — Е, ще го направиш ли?
— А ти искаш ли да го направя?
— Няма значение какво искам аз. Ти винаги си правиш своето.
— Може да загинем, затова питам какво мислиш.
Сандра ме погледна.
— Значи признаваш, че е опасно?
— Естествено, че е.
Май не ѝ хареса, че го признавам. Запитах се дали не умира от страх и не се шегува само за да отложи паниката. А аз току-що бях съсипал усилията ѝ с въпроса си. Може би Сандра разчиташе на демонстративната ми самоувереност повече, отколкото си бях давал сметка.
— И искаш аз да реша? — попита тя. — Ти какво мислиш?
— Трябва да опитаме. Трябва да проучим всеки технологичен артефакт на извънземните, на който попаднем. Не можем просто да си седим и да се надяваме някой да ни обясни принципите му на действие. Или да се молим да изчезне от само себе си.
— Да го направим тогава — каза тя. Изглеждаше уплашена.
Кимнах.
— „Сокоро“, махни металната ципа от предната камера. Искам да запиша това.
— Камерата няма ли да се стопи? — попита Сандра.
— Възможно е — казах и вдигнах рамене. — Като се приберем, ще монтираме нова. Струва си да поемем риска.
Екранът се събуди, захранен от дигиталните образи. Светът навън беше тъмен и мъглив. Повърхността беше напукана и приличаше на солени равнини, напечени от безмилостно слънце. Небето беше жълтеникавооранжево. Няколко секунди се взирахме занемели в образа. После се сетих да натисна копчето за запис на дигиталната видеозаписвачка и казах:
— Насочи камерата към пръстеновидната конструкция, „Сокоро“.
— Пренасочването извършено.
Присвих очи, но пак не видях пръстена.
— Може би сме прекалено далече — каза Сандра. — Атмосферата е… задимена.
— Ами да се приближим — казах аз. — „Сокоро“, снижи ни бавно.
Със снижаването атмосферното налягане върху корпуса нарасна. Корабът се люшкаше. Земята беше на километър под нас. Нагъната повърхност от черни скали. Явно представата на „Сокоро“ за „бавно“ не съвпадаше с нашата. По мои сметки се движехме със скоростта на малък самолет в земната атмосфера.
— Ето го — прошепна Сандра. — Прилича на арката в Сейнт Луис.
Кимнах. Ходил бях в Сейнт Луис преди години и това нещо, каквото и да беше в действителност, наистина приличаше на тамошната стоманена арка. Но беше черно, а не сребристо, и в метала не се виждаха никакви шевове. Ако изобщо беше направено от метал.
— „Сокоро“, направи кръг около конструкцията, като насочваш предната камера така, че да видим пръстена от всички ъгли.