Плъзнахме се наляво и набрахме височина. Минахме над планински връх, толкова близо, че беше чудо как скалите не остъргаха корпуса, и аз си дадох сметка, че корабът автоматично се е издигнал, така че хем да изпълни моята заповед, хем да избегне унищожение. Сандра също го забеляза. Вдиша шумно и затаи дъх.
— Внимавай повече, ако обичаш — каза тя. — Току-що каза на кораба да ни разбие.
— Спокойно — казах ѝ. — Програмирал съм достатъчно предпазни мерки и корабът автоматично редактира заповеди, които застрашават целостта му.
— Значи животът ни зависи от твоите умения на програмист?
Усмихнах се.
— Животът ти зависи от уменията на програмист всеки път, когато се качваш на самолет. На екип от програмисти и инженери.
Тя кимна и направи опит да се отпусне.
— Имам доверие на теб и професионалните ти умения. Но не вярвам на онзи пръстен там и на макроските роботи, които са го построили. Ами ако е капан, примамка?
Поклатих глава.
— Не. Разполагаха с достатъчно ресурс да ни унищожат и няма никаква логика да ни залагат капани. Сложните стратегии не са по силите на макросите.
— Добре, и какво ще правим сега? — попита Сандра.
— „Сокоро“, дай ми химически анализ на конструкцията.
— Неотразяващ материал. Конструкцията е изградена от кондензирана звездна материя.
— Тоест като от неутронна звезда? — попитах изненадано.
— Източникът на материала е неизвестен.
— Какво го държи? Гравитацията тук не е достатъчна да компресира материя.
— Неизвестно.
— Какво става? — попита Сандра.
— Корабът мисли, че това нещо е направено от неутроний или нещо такова.
— Какво, по дяволите, е неутроний?
— Като се приберем, ще те запиша на астрономически курс онлайн. Ще ни е много полезно, ако го издържиш.
— Естествено, че ще го издържа. А сега ми отговори на въпроса, професоре.
— Така се нарича материята на неутронните звезди или в центъра на всяка звезда. Гравитацията е толкова силна, че смазва материята до свръхплътно, колабирало състояние. Никой не е наблюдавал такава материя отблизо, разбира се… досега. Според нашите теории неутроний би трябвало да съществува в изгасналите колабирали звезди. В по-голямата си част оцелялата материя е съставена от неутрони. Отдавна подозираме, че такова вещество съществува. Пръстенът сигурно тежи колкото цялата планета.
— Това не би ли променило оста ѝ на въртене? — попита Сандра.
Погледнах я с вдигнати вежди.
— Добър въпрос. Може би артефактът разполага с някакъв контрол върху гравитационното поле, така че хем да запази структурата си, хем да не разруши планетата.
Не можех да откъсна поглед от пръстена. „Сокоро“ все така обикаляше в широк кръг около него.
— Какво има? — попита ме по някое време Сандра.
— Тази технология… направо ме побиват тръпки. Ако извънземните са толкова далече пред нас… Това не са ти няколко термоядрени генератора. Това е удивително. Чувствам се като мравка, която зяпа косачка за трева и се чуди какво да очаква от нея.
— Този въпрос е лесен — каза Сандра. — Ще ни всмуче, ще ни завърти няколко пъти, после ще ни размаже на каша. Точно като мравки в косачка.
Кимнах. Може и да беше права.
— „Сокоро“, конструкцията тук ли е била построена, или е транспортирана и поставена на това място? — попитах кораба.
— Неизвестно.
— Откога е тук?
— Неизвестно.
— Защо ли ми се струва, че долавям модел в отговорите на кораба, Кайл? — каза Сандра. — „Сокоро“ изобщо си няма представа какво е това нещо. Компютърът му е в пелени, така че не го юркай.
— Да — казах аз. — За пръв път от много време „Аламо“ наистина ми липсва. Той беше по-умен от този кораб. Обзалагам се, че щеше да ми каже доста неща за арката.
Екранът угасна. Непосилните температури навън бяха видели сметката на предната камера. Почесах се по бузата и въздъхнах. Свършили ми бяха извиненията да се мотая на прага.
— Наистина ще вкараш кораба в това нещо, нали? — попита Сандра. — Не е за вярване.
— Колкото по-дълго се мотаем, толкова по-голям става рискът макросите да ни забележат. Не знам как ще реагират, ако ни заварят тук.
— А как ще реагират, ако се появим изневиделица в орбита около родния им дом?
— Ако се стигне до това, ще бягам.
— А ако не можеш? Или ако ни последват вбесени?
Вдигнах рамене и се усмихнах.
— Ами, тогава ще прибягна до красноречието си.
Насочих кораба напред и скоро разстоянието се скъси до половин миля. Задал бях курс към центъра на пръстена — лесна задача предвид гигантския му диаметър.