— Ами ако преминем в погрешната посока? — нервно попита Сандра.
— Какво имаш предвид?
— Това нещо има две страни. Откъде знаеш, че сме се насочили към правилната?
Замислих се. Нямаше откъде да знам.
— Вероятно няма значение — казах след малко.
— На бас, че това е последната мисъл на кучето, преди да излезе на магистралата.
Прехапах устни.
— Ами да помислим тогава. Венера се върти много бавно и на обратно.
— Тоест?
— Тоест слънцето изгрява от запад и залязва на изток и го прави за около двеста и петдесет земни дни.
— Кефи ме като говориш такива умни неща.
Погледнах я и видях в очите ѝ нещо познато, нещо, което обичах, но в момента нямах време да се възползвам от него. Тъжно е, когато пропускаш такива възможности.
— Какво? — попита тя.
— Нищо. Макросите се бяха събрали тук преди девет месеца, тоест преди един венериански ден. Значи, ако видим как са разположили корабите си тогава, може би ще разберем коя е правилната страна.
— Имаш запис оттогава?
— Е, не отблизо. Но имам всички записи от телескопите на Кер. Правителството от доста време е знаело, че макросите се събират тук и се крият зад планетата, преди да нападнат Земята.
— Гадняри с гадняри.
Свих рамене.
— Това е напълно в стила на изкуствения интелект. Основна тактика. Струпване на неочаквано място и изненадващо нападение с всички сили.
— Говориш за геймърски тактики, Кайл. Това не е игра.
— За компютрите всяка игра е на живот и смърт — казах аз. — Те не разбират разликата. Отнасят се към игрите и истинския живот с еднаква решимост.
Прегледах записите на Кер с помощта на интерфейс, свързан към дистанционно управление. Намерих онези, които показваха как корабите пристигат и се струпват зад Венера. Пуснах ги. Бяха много дълги, затова се наложи да превъртя часове запис, докато открия сцена, където наистина се случва нещо.
— Ето, там! — каза Сандра.
Седнала бе на облегалката на креслото ми, за да вижда по-добре. Близостта ѝ ме разсейваше. Насочих отново поглед към записа и натиснах бутона за пауза.
— Дай на мен — каза тя и ми взе дистанционното. Превъртя бавно назад. — Не знам какво беше, но се стрелна много бързо.
Изпитах мигновеното чувство на загуба, което изпитват всички мъже, когато някой им изтръгне дистанционното. Но не си го взех обратно. Така де, Сандра беше видяла онова нещо, не аз. Тя продължи да връща записа на бавна скорост, докато нещо наистина не примигна на екрана. Пуснахме го отново, вперили очи в екрана. Корабът се издигна от гъстата атмосфера и се плъзна зад планетата.
Изгледах записа няколко пъти.
— Заснето е от гледната точка на Земята. Според документацията телескопът е бил ориентиран така, че северът и югът са си на мястото.
— Какво?
— Север е нагоре, юг — надолу. Като гледам, корабите идват отляво, тоест от запад. В това има смисъл, защото се е случило преди един венериански ден и конструкцията е била долу-горе на същото място като сега. Ние също се намираме в западното полукълбо на планетата, погледнато от Земята.
— Защото Венера се завърта около слънцето за една земна година?
— По-скоро за девет месеца, но иначе — да.
— Добре… — бавно каза Сандра. — Това какво ни показва за страните на пръстена? Коя е правилната?
Поклатих глава.
— Не съм сигурен. Корабите сякаш се издигат, без да завиват. Което би трябвало да означава, че в момента сме ориентирани правилно.
— Но не си сигурен? — попита притеснено Сандра.
— Да. Може да са излезли от другата страна, после да са завили под облачната обвивка и да са минали зад планетата, след като са излезли от атмосферата.
Тя ме погледна с тревога и примижа.
— Ако трябва да гадаеш, какво би…
— Бих казал, че в момента сме ориентирани правилно.
— Какви са шансовете?
Отворих уста да ѝ кажа, че е само догадка и че повишава шансовете ни най-много с десет процента. Истината беше, че или бяхме прави сто процента, или грешахме сто процента. И нямахме никаква представа до какво ще доведе евентуална грешка.
— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не ми казвай. Не искам да знам нищо за шансовете. Всичко ще бъде наред.
Усмихнах се.
— Точно така. Всичко ще бъде наред.
Тя ме целуна. Страстно и продължително. След минута завъртях глава да освободя устните си и ѝ казах нежно:
— Вържи се в скоковото кресло.
Стана ѝ неприятно и аз се запитах дали целувката не е била диверсия, предназначена да отложи заповедта ми към „Сокоро“. Е, почти беше успяла.