— Ако сме го направили със самата си поява тук, то разузнавателната информация ще ни е още по-нужна.
Сандра изглеждаше ужасена. Започвах да се тревожа за здравето ѝ. Малкото ни приключение, изглежда, ѝ причиняваше голям стрес.
— Като се приберем у дома, ще е добре да си починеш. Ваканция или нещо такова. Имаш нужда.
— О, да. Точно от това имам нужда. Хайде да вземем следващата си радиационна баня на плажа.
През следващия час червените буболечки скъсяваха упорито разстоянието. Появиха се и нови. Докато наближим тъмното парче скала, към което летяхме, вече бяха двайсетина.
— „Сокоро“, мини зад планетата, така че синият гигант да е от другата ѝ страна спрямо нас.
Придвижихме се към нощната половина на мъртвия безименен свят. Гигантски кристали стърчаха на гроздове от повърхността. Можех само да гадая какви безценни залежи на незнайни минерали се крият в тях. Може би тежките елементи, които бяха толкова редки на Земята, тук се срещаха в изобилие.
— На позиция сме — каза „Сокоро“.
На завет откъм тъмната половина на планетата, предпазени от лъчението на синия гигант, отидохме в обсерваторията. Сканирах всичко и направих много снимки, които да предам за анализ на учените у дома. На безименната скала под нас имаше обекти, които корабът изобразяваше в оранжево — наземни машини според обяснението на „Сокоро“. Накарах го да ни приближи до една от тях. Машината буквално смучеше ценни минерали от повърхността на планетата, като пиявица. Минен робот, машина по-голяма от всяка, която бях виждал. Дълга повече от километър, машината приличаше на бръмбар с двайсет сферични колелета. От колелетата стърчаха зловещи шипове, дълги по петдесет метра. Някои от шиповете бяха счупени, а до един изглеждаха износени от дълга употреба.
— Кайл, това е едно от най-зловещите неща, които съм виждала — каза Сандра.
Прелитахме съвсем близо до машината, но тя не ни обръщаше никакво внимание, а все така забиваше сондиращите си шипове в земята и вибрираше.
— Само друг робот би харесал гледката — съгласих се.
— На макросите им трябва много стомана, за да се възпроизвеждат — отбеляза тя.
— Тези машини не добиват желязо. Обикновените елементи като желязо, никел и въглерод се намират лесно. Мисля, че копаят за тежки метали — радиоактивни елементи и така нататък.
— Искаш ли да погледнем звездите оттук? Може да разпознаем някое съзвездие и да се ориентираме къде сме.
— Чудесна идея — отговорих.
Накарах кораба да се завърти с главата надолу. Стъпили на бившия таван, сега гледахме нагоре през „пода“ на миниатюрната си студена обсерватория към чуждата звездна система. Сто на сто бяхме първите човешки същества, които се наслаждаваха на тази гледка. Започнахме да правим снимки, хиляди снимки от различни ъгли.
— Разпознаваш ли някоя звезда? Някои са наблизо и са много големи.
Оглеждах с тревога небето. Имаше и други големи звезди в синьо-белия спектър. Вероятно се намирахме в малка група нови, млади звезди. Сините често се раждат в подобни струпвания, с характеристики като свръхвисоки температури и относително кратък живот.
— Не виждам Голямата мечка, нито Плеядите, нито нещо друго, което се познава веднага. Но онова там трябва да е Млечният път — казах и посочих светлата панделка, която пресичаше небето. — Това означава, че не сме нито в центъра на нашата галактика, нито в друга галактика с различна конфигурация.
— Но не е ли Млечният път по-ярък, отколкото би трябвало да е?
— Определено. Само че тази планета няма атмосфера, така че… Не мога да преценя дали сме по-близо до центъра на галактиката, или не.
— Според мен е и по-голям — каза тя. — И по-плътен.
Кимнах. Трябваше да се съглася с нея и от тази мисъл ме побиха тръпки. Ако се намирахме толкова близо до центъра на галактиката, че да долавяме видима разлика в размера ѝ, значи бяхме на много светлинни години от дома. Може би на хиляди светлинни години от Земята. Не го казах на Сандра обаче. И така беше достатъчно изплашена.
— Нашата задача е да направим колкото се може повече снимки и замервания, а експертите у дома ще ги анализират — казах с увереност, каквато не изпитвах.
— Още колко време ще се мотаем тук? — попита Сандра след малко.
— Мисля, че вече видяхме достатъчно. „Сокоро“, прехвърли щита към предната стена на мостика.
Процесът по преместването на щита от една част на кораба към друга отне няколко дълги минути. Върнахме се на мостика и се настанихме в креслата си. Междувременно предната стена възвря отново и се уплътни. По обратния път към пръстена щяхме да летим към синия гигант, затова бях наредил на „Сокоро“ да засили защитата на предната стена. Това беше и втората причина да се спусна към мъртвата планета — използвал я бях като временен щит срещу лъчението, така че корабът да преразпредели масата си „на завет“, без да бъде изложен на засилена радиация. Все едно се скриваш на сянка, докато си нагласиш шапката и слънчевите очила. След като „Сокоро“ прехвърли цялата резервна маса към предната стена, създавайки щит между нас и синия гигант, поехме обратно към пръстена. Помислих си, че за в бъдеще трябва да осигуря допълнителна защита на изследователските мисии… ако изобщо имаше такива.