— Всичко е наред. Същият ден е. — Нямах представа дали я лъжа, или казвам истината.
Сандра се усмихна със здравата половина от устата си. От лявото ѝ око се стичаше кръв. Все така стискаше силно клепачи.
— Добре — каза тя и отново загуби съзнание.
Нагласих я възможно най-удобно в скоковото ѝ кресло. По стените течаха реки от нанити, като големи вени, които се издуваха, пулсираха, после изтъняваха отново и изчезваха. Корабът се опитваше да отстрани повредите. Попитах го за щетите. Останали бяхме без комуникации, без сензори и само с един двигател. И най-лошото — големият плосък екран беше спукан.
Проверих всички камери поред и открих една, която още работеше. Накарах я да препраща образите към пукнатия екран. После наредих на окуцелия си кораб да се придвижи до пръстена. Макроските кораби ги нямаше. Дали просто си бяха тръгнали? Или се намираха в орбита около Венера, или бяха поели към Земята да хвърлят един поглед? Не знаех и нямаше как да разбера.
Наредих на кораба да покрие със защитен капак от нанити последната работеща камера. Можеше да ми потрябва. После казах на „Сокоро“ да се измъкне от атмосферата. Най-неприятни бяха бурните ветрове в пласта на киселинните облаци. След като излязохме от тях, поех риска да махна защитния капак на камерата. За щастие тя още работеше. Без сензори и без минифабрика, която да произведе ново оборудване, придвижването ни към Земята щеше да е под сериозен въпрос.
Цяла седмица куцукахме към дома, засичахме Земята с камерата и внасяхме корекции в курса. Като всички планети, и Земята представляваше движеща се цел, а нашата тяга беше малка. Но все пак стигнахме до вкъщи, преди храната ни да свърши. Междувременно със Сандра бяхме оздравели напълно и откачахме от скука. Дори акробатичният секс при нулева гравитация започваше да ни омръзва.
Плъзнахме се към остров Андрос с огромно облекчение. Насочих „Сокоро“ към главната база, с мисълта за новините, които нося. Комуникациите ни още не работеха, така че никой не знаеше за завръщането ни. Кацнах с помощта на единствената си работеща камера и гласови команди към ослепения „Сокоро“. Лазерните кули ни прихванаха и следваха зловещо движението ни. Не стреляха, което беше добър знак — явно ни бяха познали.
Кацнахме и десетина пехотинци дотичаха да обградят кораба. Бяха с пълно снаряжение, костюми, шлемове, реакторни раници. Завъртях камерата да ги огледам и взех да се въся.
— Какво става? — попита Сандра. — Защо са се разтичали така? Не знаят ли, че сме ние?
— Нещо явно ги е изнервило.
Знаех, че трябва да изляза и да говоря с тях, но се поколебах. Облизах устни и усетих, че Сандра ме гледа.
— Нещо не е наред, ама никак — каза тя. — Онзи парадокс с времето, нали?
— Нее — проточих аз. — Времето си нашето, като гледам. Лазерните кули са нови-новенички. Лагерът изглежда съвсем същият.
— Недей да излизаш, Кайл. Нещо става, не усещаш ли? Накарай кораба да излети и да се махаме оттук.
Погледнах я.
— Защо?
— Това може изобщо да не е нашият свят. Ами ако сме се върнали в правилното време, но не на правилното място?
Примигнах. Това беше нова и страховита мисъл.
— Паралелна вселена? Не, не ми се вярва.
— Защо иначе ще се държат толкова странно, ако ни е нямало само десетина дни?
— Може да е минала година. Може да е имало преврат и да съм изпаднал в немилост.
— Още две причини да се махнем. Ако се изтеглим кротко, може и да не стрелят по нас.
Кимнах.
— „Сокоро“, ако изгубиш връзка с мен, следвай заповедите на Сандра.
— Сандра е команден персонал?
— Да.
Целунах я. Наложи се насила да откъсна ръцете ѝ от врата си, после излязох навън.
Хората наистина бяха нервни. Когато люкът се стопи и аз пристъпих навън, те не се прицелиха в мен, но останах с впечатлението, че им се иска. Приближих се към дежурния сержант. Май се сещах кой е.
— Сантос? — попитах.
Сантос отвори уста, затвори я, после пак я отвори.
— Да, сър. Радвам се да ви видя, сър.
— Какво става тук?
— Имаме заповеди да ви ескортираме до командния център, сър. Незабавно.
Погледнах другите пехотинци. Изглеждаха сериозни и в същото време изнервени. Кимнах.
Свързах се мислено със „Сокоро“, който скриваше от поглед небето зад мен: „«Сокоро», запечатай всички входове“.
„Разбрано“.
Май се сещах какъв е проблемът. Преврат някакъв. Кроу или някой от другите офицери се беше възползвал от отсъствието ми да заграби властта. Помислих си да хукна обратно към кораба, но едва ли щях да мина през въоръжените мъже. Най-добрият ми ход беше отново да блъфирам, както го бях направил с макросите.