Обърнах се и тръгнах към командния център. Пехотинците ме последваха. Сантос ускори крачка да не изостава и каза тихо:
— Такова, сър…
— Какво има, сержант?
— Знаете ли какво става, по дяволите?
Стрелнах го с бегла усмивка.
— Канех се да ти задам същия въпрос. Не се тревожи, сержант. Просто ми пази гърба, а аз ще оправя нещата.
Той сякаш се поотпусна. Аз също изпитах облекчение. Току-виж съм успял да превърна този отряд за задържане в почетна стража. Щом хората не знаеха какво става, значи организаторът на преврата нямаше пълен контрол върху ситуацията. Щом пехотинците още не бяха решили на чия страна са, тогава… е, щях да направя необходимото да минат на моя.
— Ще ми дадете ли пистолета си, сержант? — попитах.
— Ъъ, разбира се, сър — отговори той и ми даде личното си оръжие.
Изминах последните метри до командния център. Отдавна бяхме сменили стъклото на прозореца, което „Аламо“ беше счупил, измъквайки досадния генерал Соколов. Отворих широко вратата, вкарах Сантос и още двама пехотинци в сградата, после я затръшнах решително. Стъклото на прозореца се разтресе.
Кроу се беше навел над голямата компютърна маса. Тръгнах към него. Винаги съм предпочитал директния подход.
Кроу се обърна, видя ме и веждите му се свъсиха. Усмивката му приличаше на хищно озъбване. Кимнах му. Като ще е, да е, помислих си. Той тръгна към мен с разперени ръце и оголени зъби.
— Какви си ги вършил там горе, Кайл?
Останах изненадан. Очаквал бях друго, нещо от сорта на: „Свършено е с теб, Ригс“.
Кроу също го чакаше изненада, но от съвсем различно естество. Той погледна надолу и видя пистолет, опрян в корема му.
— Какво става, мамка му? Я го прибери това. Имаме извънредна ситуация. — Избута пистолета настрани и аз не възразих. Посочи към компютърната маса. Проследих пръста му. Бях объркан.
— Появиха се преди три дни. Отначало само прелитаха и оглеждаха. Опитахме се да говорим с тях, но те не ни обръщаха внимание. А после китайците осраха картинката.
— Китайците? — попитах невярващо.
Погледнах компютърната маса. Показваше карта на Източна Азия, обсипана със символи на военни бази, големи градове и войскови подразделения.
— Какво става, Джак? — попитах. — Приеми, че нямам представа за какво говориш.
— Говоря ти за макросите, Кайл. Те се върнаха, а китайците изстреляха ракети по тях от силозите си в Тибет, онези около Делинга. Явно са разработили някакви нови ракетни системи и са решили да ги изпробват. И сега макросите ги бомбардират. Избиват милиони.
32.
Едва не повърнах. Чувството за вина му задуши, ужасната мисъл, че съм направил монументален гаф, пък било то и неволно. Тичах към кораба си и се питах дали по същия начин се чувства и шофьор, помел цял клас деца на пешеходна пътека.
Не можеше да е съвпадение. Макросите ме бяха последвали през пръстена. Решили бяха да разузнаят системата ни, точно както аз се бях опитал да разузная тяхната. Нормална реакция, почти човешка по своето естество, реакция, която бях предизвикал аз. Каква беше онази поговорка да не будиш лъва, когато спи?
Последвали ме бяха с идеята да хвърлят едно око на новия си съюзник, а после ситуацията се беше сговнила. Следващата грешка я бяха направили китайците — поне за това не беше нужно да поемам вината. Паникьосали се бяха. Видели бяха четири макроски кораба в орбита над земята си и ги бяха сръчкали.
Разработили били нови оръжия. Естествено, че ще разработят. Всяка държава на Земята с подобие на армия трескаво работеше по оръжейни системи за война в космоса. Не разполагаха със синтезна технология, нито с нанити, но имаха старомодните си електронни компютри, балистични ракети и ядрени бойни глави. Когато макросите са се появили в орбита над тях, параноята е взела връх, здравият разум е отстъпил пред страха, че ще се превърнат в нова Южна Америка. Открили бяха стрелба и дори бяха успели да свалят един от четирите макроски кораба.
Но на жестока цена. Ако можеше да се вярва на докладите, трите оцелели кораба на макросите бяха нанесли на Китай стотина ядрени удара. Целили се бяха не в големите градове, вярно. Излели бяха студения си гняв върху военните инсталации. Само че Китай си е Китай, тоест тъпкан с хора. Жертвите вече наброяваха милиони и поне още толкова щяха да умрат заради радиацията и общия хаос. И то ако бомбардировката бъдеше прекратена веднага.
Стигнах до кораба за секунди, пришпорвайки докрай подсилената си с нанити мускулатура. Сандра ме последва и се върза в креслото си. Наредил бях на „Сокоро“ да се издигне още преди да сме приключили с всички закопчалки.