Скочих от леглото и за миг се озовах пред „шкафчето“ си. За да го отворя, опрях длан в една вдлъбнатина в стената и раздалечих с плавно движение палеца и показалеца си. Металната повърхност се разля настрани и разкри нещо като килер, пълен с дрехи и екипировка. Облякох се за по-малко от минута. Херметизирането беше автоматично, всеки отвор в костюма се затваряше напълно и без следа, нанитите в отделните му части се сливаха в хомогенна материя.
Плъзнах длан по изхода и пристъпих в къс коридор. От него се влизаше в конферентна зала, стая за почивка и оръжеен склад, който съвместяваше функцията на малък лазарет. В единия край на коридора се намираше входът към командния център. В другия му край, който съвпадаше с външната стена на тухлата, имаше шлюз към света отвън. В момента нямахме нужда от шлюз, но той рано или късно щеше да ни потрябва.
Стопих вратата на командния център и влязох в помещението. Сандра продължи по коридора. Решили бяхме да не влиза с мен в командния център. Подобна демонстрация на връзкарство би се отразила неблагоприятно както на бойния дух на войската ни, така и на собствените ни отношения. Често се налагаше командирът да прибягва до грубости и нецензурен език и не беше добра идея да го прави в присъствието на любимата си. Сандра щеше да работи в частния ми кабинет, да се занимава с комуникациите и кореспонденцията. На практика съвместяваше функциите на секретарка и личен таен агент. Обичаше пистолетите и беше недоверчива по природа. Смятах, че докато съм ѝ верен, мога да разчитам, че ще ми пази гърба.
Носех пълен боен костюм от кевлар. Качулката висеше на гърба ми, но извън това бях готов да вляза в битка. През последната година бяхме внесли много подобрения в костюмите си. Вече официално носеха наименованието „бойни костюми“ и бяха пълни с нанити като собствените ни тела. Бойните ни костюми бяха променени така, че да ни пазят във вакуум, както и при още стотина враждебни към телата ни условия.
Членовете на щаба ми обърнаха глави да ме погледнат, когато влязох в стаята — помещението, което щеше да е сърцето на предстоящата експедиция. Видях тревогата, изопнала лицата им, и моментално изписах спокойствие на своето. Беше си актьорска игра, разбира се. Как да си спокоен, когато току-що са пристигнали гигантски роботи убийци, за да те отведат бог знае къде? За всички беше ясно, че това лесно може да се превърне в най-катастрофалната среща на сляпо в човешката история.
— Къде е Робинсън? — попитах троснато и пристъпих към компютърната маса в центъра на стаята.
— Ще дойде всеки момент, сър — каза капитан Сарин, офицер от щаба. Беше хубава и се движеше като подплашена птичка. Положил бях сериозни усилия да не се заглеждам твърде много в нея.
Днес ми беше лесно да пренебрегна присъствието на капитан Сарин. Дори не я поглеждах. Вместо това гледах екрана. Макросите се виждаха ясно — шест големи червени обекта, които се приближаваха към нас. Вече бяха в орбита около Земята, над Япония. Посегнах, докоснах екрана и го приближих към себе си. Разперих пръсти над флагмана, най-големия от корабите. Изображението се уголеми. Графична схема на кораба запълни пространството под пръстите ми. Не бяхме достатъчно близо, за да ги видим с камерите, но разполагахме с достатъчно радарни данни, за да получим добра представа за конфигурацията на корабите. Флагманът имаше позната цилиндрична форма.
— Май този е транспортният — казах аз.
— Да, сър, данните от телескопите го потвърждават.
Кимнах. Запитах се защо тези данни не са били прехвърлени автоматично към мен, но реших да не повдигам въпроса. Земята имаше да извърви още много път, преди да се превърне в едно цяло. Макар да бяхме заплашени от изтребление, все още ни беше трудно да си сътрудничим дори за елементарни неща. С времето това щеше да се промени, но някои стари навици, като взаимното недоверие между военните, умират трудно.
— Чудя се за петте ескортиращи кораба. Изглеждат тежко въоръжени — казах аз. Приближил бях един от петте кораба и въртях пръсти, за да огледам от различни страни графичното му изображение. Компютърът разпознаваше минимум по четири ракетни порта на всеки от ескортиращите кораби. Поклатих глава. Макросите наистина обичаха ракетите. Лъчевите си оръдия използваха само за стрелба по живи цели. Предполагах, че е въпрос на енергийна ефективност. Ядрените ракети представляваха един вид съхранена енергия и не изискваха допълнителен разход при изстрелването си, което позволяваше на макросите да насочват активните си енергийни източници за захранване на щитовете и осигуряване на тяга. Нашите кораби почиваха на диаметрално противоположен принцип. Разчитахме на малки съдове с лъчеви оръжия, а не на големи кораби с ракетни установки.