Ново дълго мълчание. Хората стрелкаха с уплашени погледи тавана и стените. Дали всеки миг нямаше да ни разпилеят на атоми?
— Входящо съобщение: „Условията са изпълнени. Товарете“.
Офицерите се развикаха доволно.
Робинсън ме зяпна.
— Затова ли е било? — попита той невярващо. — Замерили са само тази тухла, командния модул?
Кимнах.
— Така изглежда. Опитът ми показва, че макросите мислят буквално. В крайна сметка те са роботи, които се водят по програма, заложена им от техните създатели преди бог знае колко време. Не са гъвкави в мисленето си. Може би когато товарят свой транспортен кораб, слагат всичко в един-единствен огромен контейнер.
— Сър, цялата предница на транспортния кораб се отваря — каза задавено капитан Сарин и побърза да се изкашля.
— Покажи — наредих аз.
Екранът се разля в цветове, после показа ново изображение. Утрото настъпваше и розовите доскоро небеса вече оранжевееха. Виждах базата, палмите и бруления от ветровете плаж. Корабът беше огромен, същото важеше и за вратите на товарния му трюм. Едната основа на цилиндъра му се беше завъртяла към нас. Вратите представляваха четири триъгълни секции, които заемаха цялата основа на цилиндъра и които сега се отваряха бавно. Триъгълникът от долната страна опря в плажа и се превърна в рампа, потъвайки в пясъка като езика на гигантски дракон. Страничните врати се отвориха широко с оглушително пъшкане, всяка от пантите им беше голяма колкото един от нашите модули. Най-горната триъгълна врата се вдигна и закри небето. Зейналата паст на трюма беше тъмна и празна.
— Вече можем да се качим на борда, сър — каза някой.
Усмихнах се за пръв път, откакто бях влязъл в командния център.
— Предайте обща заповед за отбой — наредих. — Нали не искаме да оцапаме картинката само защото някой пилот е изгубил самообладание. Кроу да върне корабите на Земята. Лазерните кули да минат в режим на изчакване, а танковете, които няма да идват с нас, да се върнат в гаражите си.
Всички реагираха с подновена енергия. Процесът по товаренето започна.
Отне ни повече време от очакваното. Командният модул бе сред последните тухли, които натоварихме. Не знаех дали ще мога да се свързвам с базата от търбуха на гигантския кораб, затова бях наредил на роботите работници с черните ръце да ни натоварят последни.
През тези последни часове разни хора ме бяха търсили да се сбогуват или за последен инструктаж. Сандра ги беше оставила на изчакване, но след като ситуацията се поуспокои, реших да чуя и тях. Сандра ги включи един след друг към частния ми канал. Пръв беше Кроу.
— Жалко, че се налага да тръгнеш, друже — каза той. — До последния момент се надявах, че няма да дойдат.
— Продължавай да строиш кораби, Кроу — заръчах му аз, — и да обучаваш нови пилоти. Дано, като се върна, небето да е почерняло от кораби на Звездната армада. Гледай леките модели да станат поне двеста, а след това възложи на фабриките да…
— Да, да — прекъсна ме Кроу. — Като се върнеш, тук ще те чакат предостатъчно изтребители, обещавам. Не се тревожи.
Построяването на бъдещите ни изтребители, чийто код бях написал отдавна, изискваше десет пъти повече маса, време и усилия от вложените в еднопилотните, които използвахме сега. Нямаше да изглеждат много по-големи от сегашните ни раздути фрегати, но щяха да имат десет пъти по-голяма огнева мощ и два пъти по-голям обсег благодарение на по-големите си лазерни установки. Екипажите им щяха да са шестчленни, основно стрелци, които да подпомагат кораба при наличие на множество мишени.
— За много неща се тревожа — казах на Кроу.
Той се изсмя дрезгаво.
— Разбираемо е. Но всичко ще се нареди. Докато те няма, ние ще строим кораби и ще събираме войска.
— Е, поне ми пожелай късмет.
— Късмет, друже. Кроу, край.
Не ми дадоха възможност да сваля слушалките. Сандра включи Кер на линията.
— Виж ти, генерале — казах аз, — не подозирах, че ще ти липсвам.
— Не се забърквай в неприятности, Ригс.
Изпръхтях. Миг по-късно пръхтенето ми преля в див смях. Гледах екрана, където роботи работници се придвижваха в колона по двойки към извънземния транспортен кораб, понесли тухли, пълни с оборудване и човешки същества. За да не се катурнат тухлите, роботите бяха натикали своите реещи се платформи под модулите, а дългите им ръце ги обхващаха отстрани в чудата прегръдка. Металните пръсти стискаха монтираните по покривите транспортни скоби и цялата тази конфигурация се люлееше и скърцаше.