— И аз съм с това впечатление, сър — каза Робинсън.
В същия миг още една машина излезе от тъмния вход между първите две. После се появи и четвърта. Роботите се подредиха в обичайната си диамантена конфигурация, прилепнали към тавана над нас.
Моите офицери се взираха напрегнато в макросите. Знаех, че за пръв път виждат жив макрос отблизо… ако можеха да се нарекат „живи“, разбира се. По някаква причина повечето ветерани, които се бяха сражавали с мен в Южноамериканската кампания, не бяха изявили желание да тръгнат към звездите в търбуха на макроски кораб.
Наблюдавах замислено пазачите.
— Тези сигурно са макроският еквивалент на нашите бордови пехотинци. Дори да има хиляда такива в горната половина, пак можем лесно да превземем кораба.
Робинсън пак се изнерви.
— Да, сър, но петте ескортиращи ни крайцера сигурно ще възразят.
Усмихнах се.
— Сега вече знаем защо са ги пратили. Кой е казал, че тези машини са глупави?
38.
Онова, че не ни било разрешено да питаме, не ми даваше мира. Можех да разбера защо ни държат затворени в тъмния трюм като някакви гъби. Но без никаква информация? Дори гъбите от време на време ги подхранват с тор.
Реших да изляза от патовата ситуация, като се включа в играта им. Нямаше да задавам въпроси. Така де, макросите никога не задаваха въпроси. Може би просто не ги харесваха. Вместо да питам, щях да говоря в изявително наклонение. Точно както го правеха те.
— Команден модул, предай следното съобщение на макроското командване. За да постигнем максимална ефективност, макроското командване трябва да ни предостави информация за набелязания враг.
— Входящо съобщение: „Вражеският вид е биологичен. Вражеският вид пътува в космоса. Вражеският вид трябва да бъде изтребен“.
Ухилих се победоносно и огледах подплашените си офицери. Идеше ми да кажа: „Видяхте ли? А още никой не е загинал“. Реших да не злорадствам обаче. По-важно беше да измъкна от макросите още подробности, а информацията щяхме да анализираме по-късно.
Едва не зададох въпрос. Спрях се навреме. Беше като онази игра, при която трябва да измъкнеш информация от съперника, като задаваш само въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“. Подбрах внимателно думите си.
— Команден модул, предай следното. За да настроим оборудването си за предстоящата атака, трябва да знаем гравитационните параметри на набелязаната цел.
— Входящо съобщение: „Едно точка осемдесет и едно g“.
Примижах.
— Свят с тежка гравитация. Робинсън, предай тази информация на снабдителния отдел. Ще трябва да екипираме хората си с леката броня и въоръжение. Дано огневата мощ се окаже достатъчна, иначе ще се наложи екипи от по трима пехотинци да влачат една лазерна пушка.
— Не знам дали имаме достатъчно леки пушки и реактори за всички хора, сър — каза капитан Сарин, загледана в кубичния интерфейс с данни в своя участък на големия екран.
— Значи ще направим още. Нали затова взехме фабриките.
Замислих се над събраната дотук информация. Щом светът беше толкова голям, че да генерира такава гравитация, значи най-вероятно имаше атмосфера. Предположение, което се потвърждаваше и от биологичното естество на противника. Ако се касаеше за газов гигант, гравитацията щеше да е много по-голяма, значи беше логично да очакваме скалиста планета с по-гъста от земната атмосфера.
— За да настроим оборудването си спрямо предстоящата атака, трябва да знаем какви са условията на повърхността на набелязаната планета. Температура, атмосферно налягане и състав.
— Входящо съобщение… — Макроското командване отговаряше на всичките ми запитвания за набелязания свят. Стига да оформях всеки свой въпрос като искане и да давах причина защо трябва да отговорят, те явно нямаха нищо против да ми споделят всякакви подробности за планетата, към която пътувахме, освен такива, касаещи координатите ѝ и боеспособността на врага.
След като цял час доих макросите за информация, вече разполагахме с достатъчно данни, за да си създадем прилична представа за врага, срещу когото щяхме да се изправим. Бяха по-едри от хората, дълги около три метра и половина, но по-ниски — около метър. Тежаха приблизително петстотин килограма. Бяха изключително опасни.
Трудно беше да се прецени дали ще можем да дишаме въздуха им. В състава му имаше кислород и азот, но също и немалки количества аргон, криптон и въглероден оксид. Притесняваше ме последният газ, защото той е силно отровен дори в ниска концентрация. Не успях да измъкна точната концентрация от макросите. Подозирах, че не са си направили труда да замерват подробно състава на атмосферата по простата причина, че не им се налагаше да го дишат. Атмосферата беше по-плътна от земната, а налягането при повърхността беше три пъти по-голямо — и нищо чудно при тази гравитация.