Включих всички записващи системи, с които беше оборудван костюмът ми, и данните потекоха към командния модул, където да бъдат съхранени дигитално за поколенията. Вървях по коридора и при всяка възможност завивах по отклонения, водещи към външния корпус. Сензорите би трябвало да работят нормално дори преградата между тях и външния свят да е дебела трийсетина сантиметра, само че аз не знаех достатъчно за материала, от който бе изграден корпусът на кораба. Най-добре би било да ги прикрепя към нещо като прозорец, но не ми се вярваше да намеря такъв. Макросите не ми приличаха на създания, които обичат да зяпат звездите.
След второто отклонение загубих връзка с командния модул. Стана ми самотно, озовал се бях в странната роля на таен биологичен шпионин насред вражеска крепост. Чувствах се като една от онези праисторически катерици, които надничат в гнездата на динозаври. Тук, в кораба на макросите, аз бях чужденецът.
Стигнах до тесен тунел с нисък таван. Толкова нисък, че се изгърбих и повлякох след себе си контейнера, който се удряше в разни издатини. Реших, че съм стигнал до външния корпус. Вдигнах ръка и докоснах гладката повърхност над главата си. Отвъд тази стена царуваше вакуумът на междузвездното пространство.
Открих нещо като ниша и набутах контейнера в нея. Активирах сензорите и им зададох автодиагностика. Скоро би трябвало да получа данни за външния свят, а те да потекат по кабел от навързани нанити към трюма отдолу. Контейнерът си имаше свой реактор, което елиминираше проблема със захранването.
Гледах как сензорният модул преминава през различни настройки, сканирайки всичко около себе си. Накрая индикаторите му светнаха в жълто — не беше върхът, но по-добре това, отколкото нищо. Успеех ли да прехвърля сигнала към командния модул, повече нямаше да летим на сляпо.
Отворих една клапа. Струя лъскави нанити се изля от отвора като изтичане на смъртоносни количества живак и пое по своя инициатива към най-близкия изход. Бяха като колона мравки, които винаги намират пътя към дома си. Потокът нанити постепенно изтъня и почти се изгуби от поглед.
Надигнах се и превитият ми гръб опря в ниския таван. Различавах лъскавата нанитна нишка, но само след няколко метра мракът я поглъщаше. Това място беше потискащо и нямах търпение да се върна в своята си тухла. Завъртях глава наляво и надясно, за да осветя тунела с прожектора на шлема си. Разминал се бях само с няколко макроса по пътя си дотук и всички те бяха на долните нива, близо до трюма. Оголих зъби, обмисляйки следващия си ход. Устата ми изведнъж изсъхна.
Накрая стигнах до обичайното си заключение: „Защо не, мамка му“. Кога друг път ще имам уникалния шанс да се разходя из действащ извънземен кораб?
Не тръгнах след нанитите към относителната безопасност на трюма. Вместо това поех в обратната посока, навътре в кораба на макросите. Записвачките още бяха включени, а във вградената памет на костюма ми имаше много място за съхранение на данни. Реших, че нищо не ми пречи да поразгледам още малко.
Движех се към кърмата, там, където се намираха двигателите и където би трябвало да са жилищните помещения на макросите. Точно обратно на посоката, в която бяха поели нанитите. Отдалечавах се от трюма и другите човешки същества на борда. Чувах как Сандра скърца със зъби и ме обявява за луд. За щастие, тя не беше наблизо.
40.
Все същите тунели и проходи. Е, не бях очаквал по стените да висят картини на Ван Гог, но еднообразието беше наистина отегчително.
А после стигнах до ядрото на кораба.
Доколкото можех да преценя, намирах се зад трюма, между двигателите и гигантската кухина, приютила моите другари и техните стоманени тухли, подредени като ковчези в склада на погребален агент. Тук, така да се каже, „живееха“ макросите. Имаше разни странни помещения без очевидно предназначение. Имаше и машини, които тракаха и бръмчаха, произвеждаха въздух, оръжия или нови макроси — нямах представа.
Но когато стигнах до лабораторията, веднага разбрах какво съм открил. Вътре имаше макроси, нещо като работници или техници, всеки с десетки пипала, които се движеха толкова бързо, че човешкото око не можеше да проследи движенията им. Като сто ножа в ръцете на опитен жонгльор. Познавах този вид — същите макроси бяха направили ядрените бомби, които бяха унищожили куполите в Аржентина и бяха убили много от моите пехотинци.