Ала веднага щом зърнах масата, забравих напълно за макроските техници. На масата имаше живо същество… голямо. Дълго, приличаше на червей. Е, червей с крака, петдесетина на брой. Нещо средно между стоножка и змия с много крайници. Черните лъскави очи на създанието се спряха върху мен. То отвори уста в нещо като прозявка. Чу се висок мелодичен звук. Дали не се опитваше да ми каже нещо?
Техниците го бяха приковали към масата със седем широки метални скоби. Някакви течности се стичаха по тялото на съществото от десетки рани. Смукачи гъргореха и засмукваха изтичащите по масата течности. Ножовете на макросите режеха ли, режеха. Роботите вземаха проби от съществото, ръчкаха го с инструментите си. Освен ако не грешах, правеха му дисекция… на живо.
Би трябвало да си тръгна на секундата. Знаех това, но просто не можех да го направя. Единият ми ботуш стъпи на пода на лабораторията. Макроските техници реагираха все едно съм допрял жица под напрежение към стоманените им крака. Обърнаха се и лъскавите им израстъци застинаха като вкаменени.
Натиснах един бутон на китката си. Беше нещо, което бяхме измислили за моменти като този. В костюмите ни бяха вградени малки нанитни мозъчни кутии, нещо като централен процесор, който следеше налягането и други такива неща. Можеха да си служат донякъде и с примитивния бинарен език на макросите. Не можеха да изнасят речи, но бяха в състояние да преведат това-онова.
Задържах бутона натиснат, което беше знак за процесора да преведе думите ми на бинарен език.
— Идентифицирай — казах и посочих чудовището на масата.
Макросите ме зяпаха две-три секунди. Достатъчно дълго, за да се изпотя. Изведнъж, под студените им погледи, в костюма ми се стори горещо. Дали не изпращаха искане за боен отряд с лазерни оръжия? Можех само да гадая.
Един от техниците протегна метална ръка с много стави и заби шипа на върха ѝ в тялото на съществото.
— „Враг“ — стигна до мен преводът на мъничката мозъчна кутия. Имах чувството, че техникът е казал повече от това, но системата го беше свела до една-единствена дума. Която се оказа достатъчна.
Често са ме обвинявали в импулсивност. Разбирах защо хората тълкуват поведението ми по този начин, но самият аз предпочитах да мисля за себе си като за човек, който се възползва от предоставените му възможности. Вдигнах един миниатюрен лазерен пистолет и прогорих малка дупка, колкото монета, в главата на чудовището, вързано за масата. Задържах спусъка цели две секунди, така че лъчът да излезе от другата страна на главата и да остави малко черно петно върху отсрещната стена на лабораторията. Измъченото чудовище застина безжизнено, а аз прибрах дискретно пистолета си.
Металните израстъци на макросите се раздвижиха някак объркано и изненадано, или поне аз така го разтълкувах. Дали не разговаряха с жестове? Дали не се питаха един-друг: „Тоя пък за какво се има?“… или нещо друго в този смисъл?
— Враг — казах аз, натиснал отново бутона за превод. Посочих мъртвото създание на масата. Дим се виеше от входната и от изходната рана на чудовището и се издигаше към вентилационните системи. Надявах се червеят да не се възпламени — здравата го бях подредил.
— Аз убивам врагове — добавих.
След което им обърнах гръб и си излязох. Подсмихнах се доволно. Не само макросите можеха да мислят буквално и да се оправдават с недоразумения заради превода.
Бързо стигнах до входа към трюма. В коридорите имаше раздвижване. Разминавах се с бойни роботи. Надявах се, че провеждат учение… но подозирах, че не е така.
Когато стигнах до пазачите, сериозно се стреснах. Те не ми направиха път, а вместо това ме хванаха на мушка с оръжията си. Натиснах бутона за превод.
— Аз съм Кайл Ригс.
Не пролича да съм ги впечатлил.
— Мисията ми е изпълнена. Сега ще подготвя войниците си за нападение.
Минаха още няколко дълги секунди. Вече бях в обсега на по-умните мозъчни кутии в командния модул и когато макросите отговориха, преводът беше с по-добро качество.
— „На биологичните единици вече не е разрешено да напускат трюма“ — чу се гласът на машинката.
Изсумтях. Роботите отстъпиха да ми направят място. Промуших се между тях и се гмурнах към командния модул. Десетина от моите хора стояха между тухлите и гледаха към мен. Куп входящи обаждания зазвучаха в шлема ми, когато се разчу, че съм се върнал.