Кимнах в съгласие.
— Така е, но с добри гравитационни стабилизатори изобщо не бихме усетили ускорението. Пръстенът в Облака на Оорт е на около шест светлинни часа от Земята… някъде шейсет астрономически единици. Убеден съм, че нашите малки нанокораби не биха могли да произведат подобна тяга. Което показва, че в някои отношения технологията на макросите превъзхожда тази на наносите. Ако не друго, макросите могат да строят по-големи двигатели.
— Можем ли да сме сигурни, че сме минали през втория пръстен, полковник? — обърна се към мен капитан Сарин.
— Не. Това е само теория. Нямаме необходимите данни, за да направим обосновано предположение. Не бих се учудил, ако някъде в Слънчевата система е скрит трети пръстен, за който ние дори не подозираме.
— Но, сър — каза капитан Сарин, вперила в мен големите си тъмни очи. — Ако не знаем как сме се озовали тук… как ще се върнем у дома?
Вдигнах рамене и насочих отново вниманието си към екрана. Беше ми задала въпрос, на който не можех да отговоря.
41.
Близо седмица пътувахме през звездната система, която бяхме оприличили на Алфа Кентавър. Хората си шушукаха, че може би сме се озовали тук по друг начин, а не чрез порталните пръстени, че може би макросите могат да скачат между звездните системи директно, без помощта на портали. Не обръщах внимание на тези спекулации. Ако можеха да скачат свободно из вселената, макросите щяха да докарат бойния си флот на Земята много по-бързо. Сигурен бях, че използват пръстените. Това означаваше, че им е нужно време да се придвижат между звездите, пък било то и само дни или седмици, вместо години. По-голямата част от това време се губеше в преходите между тези пръстени от колабирала материя. Преминаването от система в система чрез порталите ставаше мигновено.
Екипът учени, които бяхме взели със себе си на експедицията, за да дава отговори точно на такива въпроси, беше озадачен не по-малко от нас. О, говореха много, развиваха теории за хиперпространство, стабилни проходи и прочее, но в действителност нямаха идея какво се случва. Самият аз изобщо не си блъсках главата над теорията. Изкарал бях само два курса по физика в колежа и бях взел и двата с петица. Примирил се бях с факта, че използвам извънземна технология, без да я разбирам, и че това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Като всяка маймуна, която човечеството беше изпращало на разходка с ракета през петдесетте години на двайсети век, и аз не се интересувах от друго, освен кога проклетото нещо най-после ще кацне.
На втория ден реших, че повече не мога да вися в командния център и да чакам нещо да се случи. Време беше да се включа в тренировките, които провеждаха пехотинците по мое нареждане — тренировки при висока гравитация.
Не бях споделил намеренията си със Сандра, но тя се появи веднага щом влязох в шлюза за излизане от командния център. Мушна се след мен миг преди затварящите се врати да я притиснат.
Възтесничко ни беше в шлюза, но не се оплаках. Притиснах доволно тяло в нейното.
— Нарочно го правиш — каза тя.
— Просто се радвам да те видя. Как разбра, че излизам от тухлата?
— Сложих ти звънче.
Свъсих вежди. „Звънче“ беше технически жаргон за проследяващо устройство. По-голямата част от персонала носеше такива звънчета. Бяха малки и позволяваха на всеки с достъп до компютър да разбере къде се намираш. Посегнах към шията си, но там не висеше нищо.
Сандра се усмихна и бръкна в джобовете ми. Усмихнах се в отговор и посегнах да ѝ върна услугата, но тя ме плесна през ръцете. После извади нещо от предния ми джоб. Портативния ми комуникатор.
Сведох поглед към малкото устройство. Беше закачено на халка. Сандра мушна пръст в халката и го разлюля пред лицето ми.
— Ясно… — казах. — Следиш ме през комуникатора. Това е нарушение. Аз съм твой висшестоящ офицер.
— Аз пък не съм пехотинец.
Посегнах отново към нея, но шлюзът иззвъня и ни изрита. Отдавна беше изравнил налягането, значи звуковият сигнал ни уведомяваше, че сме надскочили някакво времево ограничение и на устройството му е писнало от нас. Вратата се отвори, без да изчака команда от наша страна. Някакъв тип от поддръжката с работен комбинезон ни зяпна изненадано. Прибрах си ръцете и двамата със Сандра се постарахме да излезем с достойнство от тясното помещение. Не ни се получи.
Сандра ме последва покрай подсмихващия се работник към една от тухлите, където се провеждаха ученията. Изчакахме отряд пехотинци да си довърши тренировката, после влязохме вътре. Вътрешността на тухлата беше слабо осветена. Дежурният сержант при входа ни връчи два учебни лазерни пистолета. Благодарих му и подадох единия на Сандра. Тя го претегли в ръка.