Наоми Новик — Изтръгнати от корен
Глава 1
Нашият Змей не яде момичетата, които отвлича, каквото и да разправят извън долината. И ние чуваме понякога тези истории от преминаващите пътници. Говорят така, сякаш правим човешки жертвоприношения, а той е истински змей. Това, разбира се, не е вярно: той може да е магьосник и безсмъртен, но все пак си е човек, а и бащите ни щяха да се вдигнат и да го убият, ако искаше да изяжда по една от нас на всеки десет години. Той ни пази от Леса и ние сме му признателни, но не чак толкова.
Той не ги поглъща наистина, само така изглежда. Води ги в кулата си, а след десет години ги пуска, но тогава те вече са различни. Дрехите им са изискани и говорят като придворни дами. Освен това са живели сами с мъж цели десет години, така че са озлочестени, макар до една да твърдят, че не ги е докосвал. Но какво друго да кажат? А и това не е най-лошото — все пак Змеят им дава по една кесия сребро за зестра, затова всеки с радост би се оженил за тях, колкото и да са озлочестени.
Те обаче не искат да се омъжват. Изобщо не искат да останат при нас.
— Забравят как се живее тук — неочаквано ми каза веднъж баща ми.
Возех се до него в голямата, празна каруца на връщане към къщи, след като бяхме разнесли дървата за горене за седмицата. Живеехме в Дверник, което не беше нито най-голямото село в долината, нито най-малкото. Не беше и най-близкото до Леса: намирахме се на единайсет версти от него. Пътят ни обаче минаваше над висок хълм и в ясен ден отгоре се виждаше реката чак до бледосивата ивица изгоряла земя и плътната тъмна стена от дървета зад нея. Кулата на Змея беше далеч в другата посока; приличаше на парче бял тебешир, забито в подножието на западните планини.
Бях много малка — на не повече от пет, мисля, но вече знаех, че не говорим за Змея и за момичетата, които той взима. Затова ме порази фактът, че баща ми нарушава правилото.
— Помнят да се страхуват — добави той.
Това бе всичко. После подвикна на конете и те продължиха надолу по хълма към гората.
Не го разбрах. Всички се страхувахме от Леса. Но долината беше нашият дом. Как може някой да напусне дома си? Въпреки това момичетата не оставаха тук. Змеят ги пускаше от кулата и те се връщаха за малко при семействата си — за седмица, понякога за месец, но никога повече. После взимаха зестрата си и заминаваха. Повечето отиваха в Кралия и Университета, често си взимаха мъж от града или пък ставаха учени или отваряха собствен магазин, макар че за Ядвига Бах, отвлечена преди шейсет години, се говореше, че станала куртизанка и любовница на барон и херцог. Когато съм се родила обаче, тя вече беше просто богата старица, която пращаше великолепни подаръци на всичките си племеннички и племенници, но никога не ги навестяваше лично.
Така че не беше като да дадеш дъщеря си да бъде изядена, но не беше и щастливо събитие. В долината няма много села и възможностите са малко — Змеят взима само седемнайсетгодишни момичета, родени в периода от октомври до октомври. В моята година сме единайсет и има по-голям шанс да те изберат, отколкото ако се решаваше с хвърляне на зарове. Всички казват, че момиче, родено за Змея, се обича по различен начин с напредване на годините — няма как иначе, като знаеш колко лесно може да го изгубиш. Но при мен и моите родители не беше така. Когато пораснах достатъчно, за да разбера, че може да вземе мен, вече всички знаехме, че ще вземе Каша.
Само пътниците, които не знаеха това, хвалеха Каша пред родителите й и се възхищаваха на красотата, ума и добротата й. Змеят не взимаше непременно най-хубавата девойка, но винаги си избираше най-специалната: ако имаше някоя, която да се слави като най-красивата, най-умната, най-милата или най-добрата танцьорка, той някак се спираше точно на нея, макар и да не разменяше нито дума с момичетата, преди да направи избора си.
А Каша беше всичко това наведнъж. Сплетената й коса с цвят на златно жито стигаше до кръста, очите й бяха топли и кафяви, а смехът й звучеше като песен, която те караше да ти се допее заедно с нея. Хрумваха й най-хубавите игри и сама измисляше приказки и нови танци; можеше да сготви храна за цял пир, а когато предеше вълната от овцете на баща си, нишката излизаше гладка, без ни един възел и усукване.
Знам, че я описвам като героиня от приказка, но всъщност беше точно обратното. Когато майка ми разказваше приказките за принцесата с балната рокля, храбрата гъсарка и русалката, във въображението ми всички те приличаха по малко на Каша; така я възприемах аз. И понеже не бях достатъчно голяма, за да бъда мъдра, я обичах не по-малко, а повече, защото знаех, че скоро ще ми я отнемат.