— Да влезе — нареди той.
Това нямаше да помогне, но го заля вълна на съчувствие, като знаеше, че той самият бе преминал през същите необичайни процедури, само и само да има дете. Мисълта, че може да се е случило нещо лошо на момчето на Хобс съживи всички негови опасения по отношение на Ви Джей.
— Морис… — започна Хобс, но трябваше да спре, докато сподавяше сълзите си. — Синът ми скоро трябваше да навърши три. Не сте го виждали. Беше такава радост! Смисълът на живота ни. Беше гений.
— Какво се случи? — попита Виктор, страхувайки се от отговора.
— Умря! — каза Хобс с внезапен гняв, който проби през тъгата му.
Виктор преглътна с усилие. Гърлото му беше сухо.
— Нещастен случай? — едва успя да изрече той.
Хобс поклати глава.
— Не знаят точно какво е станало. Започна се с пристъп. Когато го заведохме в Детската болница на „Каймера“, лекарите решиха, че има оток на мозъка. Не биха могли да направят нищо. Така и не дойде в съзнание. А после спря и сърцето му.
В кабинета легна тежка тишина. Най-накрая Хобс въздъхна и рече:
— Бих искал да си взема отпуска.
— Разбира се.
Мъжът бавно се изправи и излезе.
Виктор остана да гледа след него. Изведнъж усети, че последното място на света, където иска да отиде, е лабораторията.
4.
Понеделник, късно сутринта
Малката аларма върху бюрото на Марша иззвъня, оповестявайки края на петдесетминутния сеанс с Джаспър Люис, сърдито петнайсетгодишно момче с едва наболи брада и мустаци. То се беше отпуснало в стола срещу Марша с отегчена физиономия. Проблемът беше, че детето беше на път да загази здраво.
— Това, за което още не сме поговорили, е хоспитализацията ти — каза тя. Беше разтворила досието му пред себе си.
Джаспър провря палец през кукичката на якето си.
— Мисля, че камбанката означава, че сеансът е свършил.
— Означава, че е почти свършил — поправи го Марша. — Какво мислиш за трите месеца в болницата сега, когато се прибираш вкъщи? — Впечатлението на Марша беше, че момчето ще има повече полза, ако напусне болничното обкръжение, но и се искаше да разбере неговото мнение.
— Добре беше — отвърна то.
— Просто „добре“? — опита се да го окуражи тя. Беше толкова трудно да го накара да говори.
— Е, да речем чудесно — вдигна рамене той. — Сама знаете, вътре човек няма с какво да се занимава.
Явно и беше нужно повече старание, за да измъкне някакво мнение от момчето. Тя си отбеляза в полето на листа да започне следващия им сеанс с този въпрос. След това затвори папката и потърси очите му.
— Беше ми приятно да се видим — каза тя. — До другата седмица.
— Да, разбира се — произнесе той, избягвайки погледа и, докато ставаше. После неловко напусна стаята.
Марша се върна отново на бюрото, за да издиктува бележките си, но погледът и попадна върху резюмето, което бе написала преди приемането му в болницата. Джаспър беше имал поведенчески разстройства от най-ранна детска възраст. След навършване на единайсет, диагнозата се бе променила на „антисоциални поведенчески разстройства“. И като капак на всичко, на Марша и се струваше, че проявява шизоидно разстройство на личността.
Преглеждайки отново характерните моменти от историята на болестта му, тя забеляза честите му лъжи, боя в училище, отмъстителното му поведение и фантазии. Очите и се спряха на изречението: Не може да проявява привързаност и да показва чувства. В съзнанието и мигновено изникна Ви Джей, който отблъсква прегръдката и, гледайки я със сините си, студени като планински езера, очи. Тя се насили да погледне отново към листа. Избира усамотени дейности, не проявява желание за близки отношения, няма близки приятели.
Пулсът и се ускори. Резюме за сина си ли четеше? Препречете с тревога обзора върху личността на Джаспър. Имаше безброй корелации, които не и харесваха. Изпита истинско облекчение, когато ходът на мислите и беше прекъснат от медицинската сестра и нейна секретарка, Джийн Колбърт, педантична, благовъзпитана стара мома от Нова Англия с кестенява коса. Когато вдигаше поглед към нея, очите и уловиха едно изречение, което беше подчертала с червено: Джаспър всъщност е бил отгледан от леля, понеже майка му е работила на две места, за да изхранва семейството.
— Готова ли сте за следващия пациент? — попита Джийн.
Марша си пое дълбоко дъх.
— Спомняте ли си онези статии, които запазих — за детските градини и техния психологически ефект? — попита тя.
— Разбира се — кимна секретарката. — Прибрала съм ги в хранилището.
— Какво ще кажете да ми ги донесете? — опита се Марша да прикрие безпокойството си.