— Съжалявам, че ви безпокоя — успя да каже гласът отсреща, — но вие бяхте толкова отзивчив, когато се опитвахме да се сдобием с бебе. Помислих си, че бихте искали да знаете. Закарахме Марк в Детската болница. Той умира. Лекарите ми казаха, че не могат да направят нищо.
— Какво стана? — попита Виктор и усети как изстива.
— Изглежда никой не знае — отвърна Хорас. — Започна с главоболие…
— Да не би да си е ударил главата или нещо подобно?
— Не знаем за такова нещо.
— Имате ли нещо против да намина? — попита Виктор.
Половин час по-късно той паркира колата си в гаража срещу болницата. Влезе в сградата и се приближи до гишето за информация. Жената на рецепцията му каза, че Марк Мърей е в хирургическото интензивно отделение и го насочи към чакалнята. Виктор завари Хорас и Колет обезумели от тревога и безсъние. Когато го видя, Хорас се изправи.
— Някаква промяна? — попита Виктор с надежда.
Мъжът поклати глава.
— Сега е на респиратор.
Виктор изрази съжаленията си. Семейство Мърей изглеждаха трогнати, че е отделил време да дойде в болницата, макар че никога не бяха общували.
— Той беше толкова специално дете — каза Хорас. — Толкова изключителен, толкова интелигентен… Той поклати глава. Жена му скри лице в дланите си и раменете и се разтресоха. Хорас седна отново и я прегърна.
— Как се казва лекарят, който се грижи за Марк? — попита Виктор.
— Накано — отвърна тихо Хорас. — Д-р Накано.
Виктор се извини, остави сакото си при семейство Мърей и излезе от чакалнята. Насочи се към Педиатричното хирургическо интензивно отделение, което се намираше в дъното на коридора, зад двойка електронни врати. Когато стъпи върху гумираната повърхност срещу вратите, те автоматично се отвориха.
Стаята отвътре му беше позната от дните му като стажант. Обичайното изобилие от електронна апаратура и суетящи се сестри. Постоянното съскане на респираторите и пиукането на мониторите за сърдечна дейност създаваха аура на напрежение. Животът тук беше на везната.
Тъй като Виктор се движеше със спокойна увереност, никой не го попита защо е тук, въпреки, че не беше облечен като лекарите в интензивното. Той се приближи към гишето и попита дали може да разговаря с д-р Накано.
— Току-що беше тук — отговори му наперена млада жена. Тя се поизправи и се наведе напред, за да види дали не е някъде наблизо. После седна и вдигна телефона. Миг по-късно информационната система добави името на д-р Накано към безконечния списък, който звучеше по високоговорителите от тавана. Разхождайки се напред-назад, Виктор се опита да разбере къде е Марк, но по-голямата част от децата бяха с респиратори, които закриваха лицата им. Той се върна до гишето точно когато охранителят вдигаше телефона. Като го видя, мъжът му каза, че д-р Накано е на път към отделението. Пет минути по-късно Виктор бе въведен при красив, доста мургав японоамериканец. Виктор обясни, че е интернист и е приятел на семейство Мърей, и че се надява да разбере какво все пак се е случило на сина им.
— Положението не е добро — беше откровен докторът. — Детето умира. Не е нещо, което казваме често, но в този случай проблемът не реагира на никакво лечение.
— Имате ли някаква представа за това какво става? — попита Виктор.
— Знаем какво става — отвърна д-р Накано, — но това, което не знаем е какво го е предизвикало. Елате, ще ви покажа.
Със забързаните стъпки на много зает човек, д-р Накано се насочи към задната част на интензивното отделение. Спря отвъд една преграда, отделена от главното крило.
— Взехме предохранителни мерки — обясни той. — Няма данни за инфекция, но за всеки случай… — И той подаде на Виктор халат, шапка и маска. Двамата мъже надянаха предпазните облекла и влязоха в малка стая.
Марк Мърей се намираше в центъра на голямо легло с високи странични прегради. Главата му беше омотана с бинт. Д-р Накано обясни, че са се опитали да декомпресират, надявайки се, че това ще помогне, но не се бе получило.
— Погледнете — подаде му той офталмоскопа. Виктор се наведе над пострадалото двегодишно дете, повдигна клепача му и се взря в разширената, изцъклена зеница. Очният нерв беше издут, сякаш някой го натискаше отвътре. Той се изправи.
— Твърде впечатляващо, а? — вдигна вежди д-р Накано. Той взе офталмоскопа от Виктор и сам надникна. Запази мълчание известно време, след което бързо се изправи. — Най-разочароващото е, че нещата се влошават прогресивно. Мозъкът е все още с оток. Изненадвам се, че не е започнал да излиза от ушите. Нищо не помогна; нито декомпресията, нито стероидите, нито манитолът. Страхувам се, че ще се наложи да се предадем. Виктор беше забелязал, че няма никаква обслужваща сестра.