— Някакви хемораги или следи от травми? — попита той.
— Никакви — отвърна д-р Накано. — Освен отокът, детето е чисто. Няма менингит, както казах и по-рано. Просто не разбираме. Вече всичко е в ръцете на онзи, горе. — И той посочи към небето.
Сякаш в отговор на ужасното му предсказание, мониторът, следящ сърдечната дейност, издаде кратък сигнал, който показваше, че сърцето на Марк е спряло. Пулсът му бе станал неравномерен. Аларменият сигнал прозвуча отново.
Д-р Накано не помръдна.
— Случи се по-рано — каза той. — Но на този етап това не променя нищо. — После, като оправдание, добави: — Родителите не виждат смисъл да го поддържаме жив, ако мозъкът не функционира.
Виктор кимна и в този момент алармата се включи, но не спря както преди. Сърцето на Марк бе фибрилирало. Отсреща, на регистратурата, не отговори никой. След малко неравната, прескачаща линия върху екрана на монитора стана равна.
— Това е, свърши — произнесе д-р Накано. Прозвуча безсърдечно, но Виктор знаеше, че това е породено повече от безсилие, отколкото от безчувственост. Спомняше си много добре времето, когато беше стажант.
Двамата мъже се върнаха на гишето за информация, където Накано съобщи на секретарката, че детето на семейство Мърей е починало. С напълно дезинтересиран вид тя вдигна телефона и поиска нужните документи. Виктор си каза, че не можеш да работиш тук, ако се разстройваш всеки път, когато умира болен.
— Миналата нощ е имало подобен случай — каза Виктор. — У семейство Хобс. Запознат ли сте?
— Чух за това — каза докторът неопределено. — Но случаят не е мой. Разбрах, че много от симптомите са били същите.
— Така изглежда — кимна Виктор. — Ще правите ли аутопсия?
— Задължително. Това трябва да е работа на медицинските инспектори, но ни прехвърлят обратно повечето случаи. В центъра са твърде заети, особено за неща от този род. Вие ли ще съобщите на родителите, или искате аз да го сторя?
Рязката смяна в посоката на разговора раздразни Виктор.
— Аз ще им кажа — въздъхна той след малко. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.
— Няма проблеми — каза д-р Накано, но не го погледна. Вече бе затънал в друг проблем.
Зашеметен, Виктор напусна интензивното, оценявайки тишината, когато електронната врата се затвори след него. Той се върна в чакалнята, където Мърей се бяха вече досетили за лошата новина, преди той да им я е казал. Подкрепяйки се един друг, те благодариха на Виктор, че е дошъл. Той промърмори съболезнованията си. Но дори когато говореше, ужасният образ не излизаше от съзнанието му. Представи си Ви Джей пребледнял, със свързан към него респиратор в леглото, където сега лежеше Марк.
Изтръпнал от ужас, той продължи към патологията и се представи на шефа на отделението, д-р Уорън Бъргхофън. Мъжът го увери, че ще направят всичко, което могат, за да поемат двете аутопсии, колкото се може по-бързо.
— Определено трябва да разберем какво става — каза Бъргхофън. — Със сигурност не искаме да се развихри някаква епидемия от идиопатична церебрална едема в града.
Виктор се отправи с бавни крачки към колата си. Беше наясно, че това няма нищо общо с никаква епидемия. Той единствен знаеше броя на децата в риск. Бяха три.
Още щом се върна в офиса си, той помоли Колийн да се свърже с Луис Каспуиц, шефът на отдела за компютърно обработване на данни, и да го накара да дойде незабавно.
Луис беше нисък, набит мъж с лъскава, плешива глава, със склонност към внезапни, непредсказуеми действия. Беше изключително стеснителен и рядко поглеждаше някого в очите, но въпреки странностите си, беше страхотен в това, което върши. „Каймера“ зависеше от неговите компютърни експертизи в почти всички области — от изследванията, през продукцията до плащанията.
— Имам проблем — започна Виктор направо, привеждайки се над бюрото, с кръстосани пред гърдите ръце. — Не мога да открия два от персоналните си файлове. Да имаш представа какво може да е станало?
— Причините могат да са много — каза Луис. — Обикновено се дължи на това, че потребителят е забравил какво име е дал.
— Проверих директорията си. Не са там.
— Може би са в директорията на някой друг? — допусна мъжът.
— Това не ми хрумна. Но добре си спомням, че съм ги използвал и никога не ми се е налагало да посочвам друга команда, за да ги извикам.
— Добре, не мога да кажа нищо, докато не погледна — каза Луис. — Какви бяха имената, които сте дали на файловете?
— Искам обаче това да остане конфиденциално — наблегна Виктор.
— Разбира се.
Той му даде имената и Луис седна пред екрана.