— Боли ме като те гледам как се стараеш с всички сили. Моля те, кажи какво те измъчва. Аз съм ти жена.
Той вдигна рамене и се върна отново на масата. Седна и сплете пръстите на ръцете си.
— Хрумна ми нещо — обяви той.
— Добре, че пациентите ми нямат чак такива затруднения да говорят — каза Марша. Тя се пресегна и го погали нежно по ръката.
Виктор се изправи и се приближи до стълбите за горния етаж. Ослуша се за миг, после затвори вратата и се върна обратно към масата. Седна тежко и се наведе към Марша.
— Искам на Ви Джей да бъде направено пълно медицинско изследване като онова преди седем години, когато интелигентността му рязко спадна.
Марша не отговори. Притесненията за личностното развитие на Ви Джей бяха едно, а притесненията за общото му здраве — съвсем друго нещо. Самото предложение за такъв преглед беше шок, какъвто беше и намекът за промяната в интелигентността.
— Спомняш ли си, когато коефициентът му на интелигентност рязко падна, когато беше на три и половина години? — попита Виктор.
— Разбира се, че си спомням — отвърна Марша и го погледна изпитателно. Защо и причиняваше това? Не знаеше ли, че по този начин само задълбочава безпокойството и?
— Искам същия преглед като тогава — повтори той.
— Знаеш нещо, което не ми казваш — произнесе тя с тревога. — Какво? Да не би нещо да не е наред с Ви Джей?
— Не! — махна с ръка Виктор. — Ви Джей е добре, както казах и преди. Просто искам да съм сигурен и ще бъда сигурен, ако прегледът се повтори. Това е всичко.
— Интересува ме защо се появи това внезапно желание за преглед сега — не го оставяше на мира Марша.
— Казах ти защо. — В гласа му се надигна страх.
— Искаш да се съглася синът ни да се подложи на пълен нервно-медицински преглед, без да ми кажеш по какви причини? — изгледа го Марша невярващо. — Няма да стане! Няма да разреша момчето да минава през рентгенови и всякакви други изследвания, без някакво обяснение.
— По дяволите, Марша! — изсъска Виктор.
— По дяволите! — повтори тя. — Криеш нещо от мен и това не ми харесва. Пет пари не даваш за чувствата ми. Докато не ми кажеш за какво става дума, Ви Джей няма да прави никакви изследвания, и повярвай ми, ще ти кажа нещо по въпроса. Или ми казваш какво имаш наум, или спираме да говорим за това.
Тя се облегна назад и си пое дълбоко дъх, задържайки го известно време, преди да го изпусне шумно. Виктор, видимо раздразнен, впери очи в нея, но упорството и беше започнало да го изтощава. Позицията и беше ясна и той знаеше от опит, че е способна да не промени и на йота мнението си. След няколко минути тишина той не издържа и сведе поглед надолу към ръцете си. Часовникът в дневната удари осем пъти.
— Добре — въздъхна той накрая, останал без сили. — Ще ти разкажа цялата история. — И той седна обратно и прокара пръсти през косата си. За миг спря очите си върху нея, после погледна към тавана като момче, хванато да прави нещо забранено.
Марша усети как нетърпението и нараства, а заедно с него и страх от това, което щеше да чуе.
— Лошото е, че изобщо не знам откъде да започна — каза Виктор.
— Какво ще кажеш да е от началото?
Очите му срещнаха нейните. Беше крил тайната около зачеването на Виктор повече от десет години. Гледайки откритото, честно лице на жена си, той се запита дали някога щеше да му прости, след като научеше истината.
— Моля те — подкани го тя. — Защо просто не ми го кажеш?
Той сведе очи:
— По много причини. И дори да не вярваш, едната си ти. Всъщност, за да ти кажа, според мен трябва да отидем в лабораторията.
— Сега?! — вдигна тя вежди. — Сериозно ли говориш?
— Ако искаш да чуеш.
Настъпи тишина. Котката внезапно скочи в ръцете и. Беше забравила да я нахрани.
— Добре — каза тя. — Само да нахраня котката и да кажа нещо на Ви Джей. Ще съм готова след петнайсет минути.
Ви Джей се спусна тихо в коридора срещу спалнята си. Без да бърза, затвори албума си с марки и го сложи на рафта. Родителите му не знаеха нищо за филателията, така че не биха разбрали какво гледат. Но не виждаше причина да рискува. Не искаше да разкрива пред тях колко голяма и ценна бе станала колекцията му. Бяха сметнали молбата му за банков трезор по-скоро за детинска самонадеяност, отколкото за нещо друго и Ви Джей не искаше да ги разубеждава.
— Какво правиш, скъпи? — попита Марша, когато се появи на вратата му.
Той стисна устни:
— Нищо особено. — Знаеше, че тя е разтревожена, но не можеше да направи нищо. Дори от времето, когато беше малък, той осъзнаваше, че има нещо, което тя очаква от него, нещо, което другите майки получават от децата си, което той не можеше да и даде. Понякога, както в този момент, изпита съжаление.