— Това необходимо ли е? — погледна го Марша, питайки се какво общо имат отвратителните същества с тревогите на Виктор за здравето на Ви Джей.
Виктор не отговори. Слезе бавно по стълбата, балансирайки с подноса. Марша впери очи в животните. Бяха около десет инча дълги, кафяви на цвят, с тънка, желеобразна кожа. Тя сподави вълната, която се надигна в стомаха и. Мразеше такива неща. Това беше една от причините да отиде в психиатрията: там обстановката беше чиста, подредена и много човешка.
— Виктор! — не се сдържа Марша, докато го гледаше как пронизва онези същества върху восъчното дъно на дисекционното блюдце, разстилайки плавниците им или каквото там беше. — Защо просто не ми кажеш?
— Защото няма да ми повярваш — отвърна и той. — Имай търпение още няколко минути. — И той взе скалпела и натисна прясно наточеното острие. Марша извърна поглед, докато той бързо разцепваше всяко от животните.
— Казват се аплазия — обясни Виктор и се опита да прикрие собствената си нервност зад стриктните си движения. — Използват се широко в нервно-клетъчните изследвания. — Той взе резача и започна да реже бързо, като внимаваше. — Сега отстранявам абдоминалния ганглий от всяка от аплазиите.
Марша погледна. Виктор държеше малка плоска чинийка, пълна с бистра течност. На повърхността и плуваха две съвсем малки парченца тъкан.
— Сега трябва да отидем при микроскопа.
— Какво ще стане с бедните същества? — попита Марша, насилвайки се да погледне към дисекционното блюдце. Животните изглежда се опитваха да се измъкнат от топлийките, които ги държаха неподвижно към восъчното дъно.
— Чистачката ще почисти сутринта — каза Виктор, неразбирайки смисъла на въпроса и. Марша хвърли един последен поглед към аплазиите и се приближи към съпруга си, който вече нагласяваше фокуса на микроскопа.
Наведе се и погледна. Ганглият беше във формата на буквата Н, чиято набъбнала напречна част напомняше прозрачна торбичка от светъл мрамор. Дългите части несъмнено бяха отделени нервни влакна. Виктор премести една стрелка и каза на Марша да преброи нервните клетки. Тя направи каквото се искаше.
— Добре-е-е — въздъхна Виктор. — Сега да видим другия ганглий. Зрителното поле се размести, после спря. Картината беше като първата. — Брой пак — каза Виктор.
— Този има над два пъти повече, отколкото другия.
— Абсолютно вярно! — Виктор се надигна и се изправи. Пристъпи от крак на крак, след което закрачи бавно. Лицето му светеше със странен, възбуден блясък и Марша усети, че я изпълва страх.
— Бях много заинтересован от броя на нервните клетки на нормалната аплазия преди дванайсет години. По това време знаех, както всеки друг, че нервни клетки се обособяват и се размножават чрез пролиферация в ранно-ембрионалния стадий. Тъй като тези аплазии бяха относително по-прости от другите животни, аз успях да изолирам протеина, който отговаряше за процеса и който нарекох „фактор за нервния растеж“ — ФБР. Следиш ли мисълта ми? — Виктор спря да крачи и погледна Марша.
— Да — отвърна тя и закова поглед в него. Той сякаш се променяше пред очите и. Беше придобил смущаващо месиански израз. Марша внезапно усети, че и прилошава при ужасяващата мисъл, че знае накъде води тази привидно неуместна лекция. Виктор продължи отново да крачи, а въодушевлението му нарастваше.
— Използвах генно инженерство, за да размножа протеина и да изолирам отговорния ген. После, за най-важната част от работата… — Той спря срещу Марша. Очите му блестяха. — Взех едно оплодено яйце от аплазия и след като предизвиках генна мутация в ДНК-то, внедрих новия ФНР-ген заедно с промотор. Резултатът?
— Повече ганглийни неврони — отвърна Марша.
— Точно така — кимна Виктор. — И също толкова важно, способността да предават специфичните си особености на поколенията си. Хайде сега да отидем в главната зала. — И той подаде ръка на Марша и я побутна напред.
Тя го последва мълчаливо към осветения бокс, където той извади няколко големи рентгенови снимки на микроскопични сегменти от мозък на плъх. Дори и без да брои, тя съобрази, че на едната снимка има много повече нервни клетки, отколкото на другата. Все още без да каже и дума, влезе с него в помещението с животните. Още на прага Виктор надяна чифт дебели кожени ръкавици.
Марша се опитваше да не диша. Миришеше на зоологическа градина. Виждаха се стотици клетки с маймуни, кучета, котки и плъхове. Те се приближиха до клетките с плъхове.
Марша потръпна при вида на неуморно мърдащите розови нослета и опашки.
Виктор спря пред една по-особена клетка и отвори вратичката. Протегна ръка вътре и измъкна оттам голям плъх, който започна да хапе облечените му в ръкавици пръсти.