— Още по-зле — призна Виктор. — И двете семейства страдаха от истинско безплодие. Имаха нужда от донорни гамети. Тъй като бях замразил останалите седем от нашите зиготи, и тъй като те можеха да осигурят изключително способни индивиди, аз използвах две от тях.
— Да не би да ми казваш, че тези деца са генетично мои? — запита Марша, невярваща на ушите си.
— Наши — поправи я Виктор.
— Свети боже! — промълви тя, зашеметена от това ново разкритие. За миг престана да усеща. — Не е по-различно от това да станеш донор на сперма или на яйцеклетка — каза Виктор. — Даже е по-ефикасно, тъй като те вече са се слели.
— За теб може и да не е по-различно — възрази Марша, — като се има предвид какво стори с Ви Джей. Но за мен е. Дори не мога да проумея как ти е хрумнало да оставиш някой друг да отглежда децата ми. А какво стана с останалите пет зиготи? Те къде са?
Изтощен, Виктор се изправи и отиде до средата на помещението. Спря до кръгъл метален уред с големината на пералня. Гумени маркучи свързваха машината с голям цилиндър, пълен с течен азот.
— Тук вътре са — посочи той. — Замразени преди началото на деленето. Искаш ли да погледнеш?
Марша поклати глава. Беше отвратена. Като лекар знаеше, че съществува такава технология, но в редките случаи, когато въобще помислеше за това, го схващаше съвсем абстрактно. Никога не бе допускала, че може да я засяга пряко.
— Не исках да ти казвам всичко това наведнъж — каза Виктор. — Но сега знаеш цялата история. Искам Ви Джей да премине през неврологичен преглед, за да съм сигурен, че няма проблеми с възстановяването.
— Защо? — рече Марша горчиво. Случило ли се е нещо с другите деца?
— Разболяха се.
— Колко сериозно? И от какво?
— Много сериозно — отвърна Виктор. — Умряха от остра церебрална едема. Все още никой не знае защо.
Марша почувства как и се завива свят. Трябваше да подпре глава, за да не припадне. Всеки път, когато успяваше някак да запази контрол, Виктор разбулваше поредното престъпление.
— Внезапно ли беше? — попита тя, вдигайки очи. — Или са боледували продължително?
— Внезапно — призна Виктор.
— Колко годишни бяха?
— Около три.
Една от машините изтрака и изплю огромен масив данни. Хладилникът се разтресе с тихо бучене. На Марша и се стори, че лабораторията работи сама. Не се нуждаеше от хора.
— Децата, които умряха, имаха ли същия ФНР-ген като Ви Джей? — запита тя.
Виктор кимна.
— И са приблизително на същата възраст, на която беше Ви Джей, когато интелигентността му падна — каза Марша.
— Почти. Ето защо настоявах за изследванията. За да съм сигурен, че Ви Джей не развива някакъв друг здравословен проблем. Но съм сигурен, че той е добре. Ако не бяха децата на Хобс и Мърей, нямаше и да помисля за това. Повярвай ми.
Ако имаше сили за това, Марша щеше да се разсмее. Виктор току що бе разрушил живота и и я молеше да му вярва. Не можеше да проумее как е могъл да експериментира върху собственото си бебе. Но това не можеше да се промени. Сега трябваше да мисли за настоящето.
— Смяташ ли, че това, което се е случило на другите деца може да сполети и Ви Джей? — припряно запита тя.
— Съмнявам се. Особено като се вземе предвид седемгодишната разлика във възрастта. Изглежда Ви Джей вече е преживял критичния момент, когато коефициентът му на интелигентност падна. Може би станалото с другите деца, е било следствие от това, че бяха замразени в зиготен стадий — каза той и млъкна, като видя изражението на жена си.
Тя като че ли не изпитваше научен интерес към трагедията.
— Ами падането на интелигентността на Ви Джей? Възможно ли е това да е бил същият проблем, само че в по-лека форма? Той беше на същите години, когато това се случи.
— Възможно е. Но не знам със сигурност.
Марша плъзна поглед по лабораторията. Сега виждаше цялото това футуристично оборудване в нова светлина. Изследванията можеха да дадат надежда за бъдещето като лекуваха болести, но имаха и друг, далеч по-плашещ потенциал.
— Искам да се махна оттук! — Марша внезапно скочи на крака. Рязкото и движение завъртя стола и го запрати към средата на стаята, където се блъсна в хладилника със замразените зиготи. Виктор го върна на мястото му край лабораторния плот. В това време Марша вече бе излязла и крачеше по коридора. Виктор заключи след себе си и побърза да я настигне. Вратите на асансьора почти се бяха затворили, когато той се промуши и застана до нея. Тя се дръпна от него, наранена, отвратена и ядосана. Но най-вече бе разтревожена. Искаше да се прибере вкъщи при Ви Джей.
Напуснаха сградата в мълчание. Виктор беше достатъчно разумен, за да не я кара да говори. Снегът бе започнал да се заледява и трябваше да вървят внимателно, за да не се подхлъзнат. Марша усещаше, че той я гледа напрегнато, докато се качваха в колата. Все пак не каза нищо. Чак след като прекосиха река Меримак, тя най-сетне се обади: