— Мислех, че експериментите с човешки ембриони са забранени от закона. — Знаеше, че истинското престъпление на Виктор беше морално, но за момента не можеше да се изправи срещу цялата истина.
— Законът никога не е бил категоричен относно това — отвърна Виктор, доволен, че не обсъждат етичната страна на въпроса. — Имаше анекс, публикуван във Федералния регистър, който забранява такива експерименти, но той се отнасяше само за институции, които получават държавни субсидии. Не включваше частни организации като „Каймера“. — Той не навлезе в повече подробности. Знаеше, че действията му нямат оправдание. Продължиха да пътуват в мълчание, но Виктор не издържа: — Причината да не ти кажа още преди години беше, че не исках да се отнасяш с Ви Джей по-различно.
Марша се взря в съпруга си, загледана в играещите по лицето му светлини от идващите насреща коли.
— Не си ми казал, защото знаеше колко е ужасно — произнесе тя равно.
Когато завиха по Уиндзор стрийт, той отвърна:
— Може би си права. Предполагам, че наистина се чувствах виновен. Преди раждането на Ви Джей помислих, че ще получа нервна криза. След това, когато интелигентността му падна, отново бях на ръба. Едва през последните пет години успях да се отпусна.
— Тогава защо използва зиготите отново?
— По онова време експериментът изглеждаше страхотно успешен. Освен това въпросните семейства бяха невероятно подходящи да имат изключително дете. Но не трябваше да го правя. Сега вече знам това.
— Сериозно ли го казваш?
— За бога, да!
Докато навлизаха в алеята пред къщата, Марша почувства за пръв път, откак той и бе показал плъховете, че някой ден би могла да му прости. И тогава може би — ако Ви Джей наистина беше добре, ако притесненията и за развитието му се окажеха неоснователни — може би щяха да намерят сили да останат семейство. Твърде много „ако“. Марша затвори очи, молейки се. Беше загубила едно дете. Помоли Господ да пощади другото. Не вярваше, че би могла да понесе такава загуба още веднъж.
Лампата в стаята на Ви Джей още светеше. Всяка нощ той оставаше до късно да чете или да учи. Колкото и сдържан да изглеждаше, все пак беше добро дете.
Виктор натисна автоматичния бутон, за да отвори вратата на гаража. Веднага щом спряха, Марша изскочи от колата, бързаща да се увери, че момчето е добре. Без да изчаква Виктор, тя извади ключа си и го пъхна в ключалката на задната врата. Но когато се опита да отвори, вратата не помръдна. Виктор се изправи зад нея и опита.
— Резето отвътре е спуснато.
— Може Ви Джей да се е заключил, след като излязохме. — Тя вдигна юмрук и зачука по вратата. Никой не отговори. — Мислиш ли, че всичко е наред?
— Сигурен съм, че е добре. Няма начин да чуе, че чукаш отвън, ако е в хола. Хайде! Ще минем отпред.
Излязоха от гаража и минаха пред къщата. Виктор опита да отключи. Но вратата се оказа залостена. Натисна звънеца. Отвътре продължаваше да не отговаря никой. Натисна пак и усети, че го завладява тревогата на Марша. Едва когато опитаха да минат през другата врата, чуха ясния глас на Ви Джей, който попита кой е.
Щом отвориха, Марша се опита да прегърне Ви Джей, но той се изплъзна от ръцете и:
— Къде бяхте?
Виктор погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Бяха се забавили час и половина.
— Наминахме през лабораторията — каза Марша.
Не беше характерно за Ви Джей да забелязва, когато някой не си е вкъщи. Той си беше сякаш самодостатъчен. Момчето погледна баща си:
— Търсиха те по телефона. Казаха ми да ти предам, че нещата ще се влошат, ако не премислиш и не реагираш адекватно.
— Кой беше?
— Не си каза името.
— Жена ли беше или мъж? — попита Виктор.
— Не мога да кажа — отвърна Ви Джей. — Държеше слушалката далече от устата си, или поне така звучеше.
Местейки поглед от съпруга към сина си, Марша каза:
— Виктор, за какво става дума?
— Служебни работи. Не е нещо, за което да се притесняваш.
Марша се обърна към Ви Джей:
— Изплаши ли се? Забелязахме, че двете врати са залостени.
— Малко — призна си момчето. — Но после осъзнах, че не биха предали такова съобщение, ако са възнамерявали да дойдат тук.
— Мисля, че си прав — кимна Марша.
Ви Джей имаше впечатляващ начин за интелектуализиране на ситуацията.
— Защо не отидем всички в кухнята? Мога да направя билков чай.
— За мен не, благодаря — поклати глава Ви Джей. След което се обърна и тръгна по стълбите.