След като всички тестове бяха приключени, д-р Ръдок извика Виктор и Марша обратно в кабинета си. Ви Джей остана да ги чака в чакалнята. Естествено, Виктор беше нервен, непрекъснато прекарваше ръце през косата си. По време на тестването нито д-р Стивънс, нито техникът, бяха направили коментар. Към края Виктор беше почти парализиран от напрежение.
— Е — започна д-р Ръдок, посочвайки някои от компютърно-генерираните образи, — не всички резултати са готови, и по-специално кръвните изследвания, но вече открихме нещо.
Сърцето на Марша пропусна един такт.
— Резултатите и от двата теста са извън нормата — обясни д-р Ръдок. Той държеше една от многоцветните графики от първия тест в лявата си ръка. В дясната стискаше писалка Монблан. Като посочваше педантично отделни участъци, той рече: — Наблюдава се подчертано увеличена, но не локализирана нужда от глюкоза в мозъчните полукълба. Той остави листа и избра друг цветен образ. — Вторият скенер показа кухините съвсем ясно.
С ускорен пулс, Марша се наведе напред, за да вижда по-добре.
— Тук се вижда достатъчно ясно — продължи д-р Ръдок, — че тези кухини са значително по-малки от нормалното.
— Какво означава това? — попита Марша плахо.
Д-р Ръдок сви рамене:
— Вероятно нищо. Неврологичното изследване на детето е напълно нормално според д-р Стивънс. А това, което открихме, въпреки, че е интересно, най-вероятно не оказва никакъв ефект върху дейността на мозъка. Единственото, което ми хрумва е, че щом неговият мозък използва много повече глюкоза, може би трябва да му давате сладко, когато се замисли повече. — Д-р Ръдок се засмя сърдечно на собствената си шега.
За миг Виктор и Марша останаха безмълвни, опитвайки се да направят прехода от лошата новина, която бяха очаквали, към добрата, която току що бяха получили. Виктор пръв се окопити.
— Със сигурност ще се вслушаме в съвета ви — каза той и се ухили. — Какъв да е сладкишът?
Д-р Ръдок се засмя отново, доволен, че приеха така добре шегата му.
— „Сникърс“ е лекарството, което препоръчвам!
Марша му благодари и излезе. Като сграбчи нищо неподозиращия Ви Джей, тя го притисна силно към гърдите си, преди да е успял да се измъкне.
— Всичко е наред — прошепна тя на ухото му. — Ти си добре.
Момчето се изтръгна от ръцете и:
— Знаех, че съм добре и преди да дойдем. Сега можем ли да си тръгваме?
Виктор потупа Марша по рамото:
— Имам още малко работа тук, след което отивам направо в службата. Ще се видим вкъщи, нали?
— Ще имаме специална вечеря — обяви Марша, като се обърна отново към Ви Джей. — Можем да си тръгваме, но с тебе, млади човече, още не сме свършили. Отиваме в моя кабинет. Ще направим няколко теста.
— О, мамо! — проплака Ви Джей.
Тя се усмихна. Прозвуча и като всяко друго десетгодишно момче.
— Не отказвай на майка си — каза Виктор и добави: — Ще се видим по-късно. — Той целуна Марша по бузата и разроши косата на сина си.
Виктор влезе в сградата на болницата и взе асансьора към патологията. Намери лесно кабинета на д-р Бъргхофън. Секретарката му беше изчезнала някъде и никой не го видя, че влиза. Бъргхофън печаташе нещо. Виктор почука на стъклото на вратата.
— Влизайте, влизайте — махна с ръка мъжът и продължи да трака с два пръста по клавиатурата още известно време, след което въздъхна и спря: — Нямам друго обяснение, че правя това, освен, че секретарката ми се обажда през ден да ми каже, че е болна, с което почти ме принуждава да я уволня. Управлението на това отделение ще ме довърши.
Виктор се засмя, като си отбеляза наум да си напомни, че академичната работа също има своите ограничения, следващия път, когато му дойде до гуша от административните проблеми в „Каймера“.
— Чудех се дали сте привършили аутопсиите на двете деца, които починаха от церебрална едема — каза той.
Д-р Бъргхофън обходи с поглед претрупаното си бюро.
— Къде ли се е дянала проклетата папка? — измърмори той. Завъртя се около стола си и накрая откри това, което търсеше, на полицата точно зад себе си. — Да видим — запрелиства той страниците. — Ето ги тук — Морис Хобс и Марк Мърей. Тези ли са?
— Да.
— Паднаха се на д-р Шрайек. Вероятно в момента се занимава с тях.
— Нещо против да хвърля едно око? — попита Виктор.
— Заповядайте — каза той и надникна в папката. — В трета зала. — Виктор тъкмо се канеше да излезе, когато той измърмори: — Казахте, че сте доктор по медицина, нали?