Виктор кимна.
— Приятно прекарване! — пожела му д-р Бъргхофън и се върна към клавиатурата.
Отделението по патология, както и останалата болница, беше ново, с ултрамодерно оборудване, всичко беше хром и стъкло.
Четирите зали за аутопсия изглеждаха като операционни. Само една се използваше в момента и Виктор влезе право в нея. Масата беше от лъскава неръждаема стомана, както и другите инструменти, които се виждаха. Двамата мъже, които стояха отстрани на масата, вдигнаха глави при влизането му. Пред тях лежеше малко дете, чието тяло беше разрязано като изкормена риба. Зад тях на една количка се намираше малкото покрито тяло на друго дете.
Виктор потрепера. От дълго време не беше гледал аутопсия и бе забравил усещането. Особено, когато режеха дете.
— Можем ли да ви помогнем? — попита докторът отдясно. Носеше маска като на хирург, но вместо хирургическа мантия носеше гумирана престилка.
— Аз съм д-р Франк — представи се Виктор, борейки се да потисне гаденето. Освен ужасната гледка, го атакува и онази зловонна миризма, с която дори модерният климатик не можеше да се справи. — Интересувам се от децата на Хобс и Мърей. Д-р Бъргхофън ме изпрати.
— Можете да гледате оттук, ако желаете — рече патологът, посочвайки на Виктор място със скалпела си.
Виктор колебливо пристъпи в стаята. Опита се да не гледа към дребното изтърбушено телце.
— Вие ли сте д-р Шрайек?
— Самият той. — Патологът имаше приятен младежки глас и блестящи очи. — А това е Самюъл Харкинсън — представи той асистента си. — Тези деца ваши пациенти ли са били?
— Всъщност, не — каза Виктор. — Но съм силно заинтересуван от причината на смъртта им.
— Както и ние — рече д-р Шрайек. — Странна история. Елате тук и вижте този мозък. Виктор преглътна. Скалпът на детето беше разрязан и обърнат върху лицето. Черепът бе отворен по обиколката на главата и теменната част — отстранена. Виктор се улови, че се взира в издутия мозък, който придаваше на детето вид на извънземно. Гънките на мозъчната кора бяха сплескани на местата, където се бяха притискали към вътрешността на черепа.
— Това сигурно е най-тежкият случай на церебрална едема, който някога съм виждал — рече д-р Шрайек. — Поради това ваденето на мозъка става дълга процедура. Половин час ми отне другото дете. — И той посочи към покритото тяло.
— Докато не му хвана цаката — добави Харкинсън с лек кокни акцент.
— Прав си, Самюъл.
Харкинсън държеше главата и натискаше издутия мозък настрани, докато д-р Шрайек прокара ножа между мозъка и основата на черепа, за да прекъсне горната част на гръбначния стълб.
След малко с тъп, разпарящ звук мозъкът се освободи. Харкинсън отряза краниалните нерви и д-р Шрайек взе мозъка и го сложи на блюдото на везната. Стрелката се залюля бясно напред-назад и най-накрая се спря на 3,2 паунда.
— Цял паунд над нормалното — отбеляза д-р Шрайек, като повдигна мозъка с облечените си в ръкавици ръце и го отнесе до мивката с непрестанно течаща вода. Той отми съсирената кръв и другите остатъци от мозъка, след което го сложи върху дървен плот за рязане. Опитните му ръце внимателно го прегледаха за видими патологии.
— Като изключим размера, изглежда нормален. Няма кръвоизливи, няма тумори, няма инфекция. Скенерът пак не ни излъга.
— Чудех се дали мога да ви помоля за услуга — каза Виктор. — Дали ще е възможно да взема проба и да я занеса за изследване в собствената си лаборатория?
Д-р Шрайек сви рамене.
— Предполагам. Но не бих искал да се разчува. Страхотно ще е да влезем в „Бостън Глоуб“ с новината, че раздаваме мозъчна тъкан. Питам се кой тогава ще ни повери аутопсии.
— От мен няма да излезе и звук.
— От кой случай искате проба? — попита д-р Шрайек.
— И от двата, ако нямате нищо против.
— Предполагам, че няма значение дали ви давам една или две проби.
— Огледахте ли вече вътрешните органи? — попита Виктор.
— Още не — каза Шрайек. — Това е следващото в списъка. Искате ли да погледате?
Виктор сви рамене.
— Защо не? Така и така съм тук.
По пътя към Лоурънс, Ви Джей беше дори по-мълчалив, отколкото по време на сутрешното пътуване към Бостън. Очевидно беше бесен на цялата случка. И Марша се питаше дали ще е склонен да сътрудничи достатъчно, та да има някакъв смисъл от психологическите тестове.
Паркира срещу офиса си. Изчакаха асансьора, въпреки че се качваха само за един етаж, тъй като вратата към стълбището беше заключена отвътре.
— Знам, че си ядосан — започна Марша. — Но настоявам да направиш няколко психологически теста. Ако обаче не ни помогнеш, не си струва загубата нито на твоето време, нито на това на Джийн. Ясна ли съм?