Той паркира колата си на обичайното място, но вместо да се насочи директно към административната сграда, взе кафявата книжна торба от предната седалка на колата и тръгна към лабораторията.
— Имам една много спешна задача за теб — каза той на главния лаборант, Робърт Граймс.
Робърт бе болезнено слаб, напрегнат мъж, който носеше ризи с обиколка около врата много по-голяма от подходящата за него. Това само подчертаваше мършавостта му. Очите му имаха опуления израз на постоянна изненада.
Виктор извади замразените епруветки с кръв на Ви Джей и пробите, съдържащи частици от мозъците на починалите деца.
— Искам да направиш изследване на хромозомите в тези проби.
Лаборантът взе епруветките с кръв, разклати ги, след което огледа пробите с мозъчна тъкан.
— Карате ме да оставя другата работа и да се заема с това?
— Точно така — кимна Виктор. — И искам да стане колкото е възможно по-бързо. Освен това искам няколко стандартни теста с багрила за невроните на мозъчните срезове.
— Ще трябва да изоставя работата по маточните имплантати.
— Имаш разрешението ми.
Виктор напусна лабораторията и се насочи към следващата сграда, в която се намираше централният компютър. Беше разположена в геометричния център на двора, идеално място за лесен достъп до всички други апаратури. Главният офис беше на първия етаж и той бързо откри Луис Каспуиц. Имаше някакъв проблем с хардуера и Луис надзираваше неколцина техници, които бяха отворили огромната машина, сякаш се канеха да я оперират.
— Някаква информация за мен? — попита го Виктор. Луис кимна, каза на техниците да продължават да работят и двамата тръгнаха към кабинета му, където той извади един тефтер със спирала, в който бяха вписани влизанията в компютъра.
— Разбрах защо не можеш да извикаш онези файлове — каза Луис и започна да прелиства страниците на компютърния дневник.
— И защо?
Очевидно не намирайки онова, което търсеше, Луис се изправи и огледа кабинета си.
— А! — възкликна той, като съзря един свободен лист върху бюрото. — Не можеш да извикаш файловете за децата на Хобс и Мърей, защото те са били изтрити на 18-ти ноември. — И той размаха листа под носа на Виктор.
— Изтрити?
— Боя се, че да — кимна Луис. — Това е компютърният запис за 18 ноември и той ясно показва, че файловете са били изтрити.
— Това е много странно — промърмори Виктор. — Предполагам, че можеш да разбереш кой ги е изтрил, нали?
— Разбира се. Чрез паролата на потребителя.
— Можеш ли да го направиш?
— Да — кимна Луис.
— Е, добре, кой е бил? — попита Виктор раздразнено. Струваше му се, че Луис нарочно се бави.
Мъжът го погледна, след което се извърна.
— Вие, д-р Франк.
— Аз? — не сдържа изненадата си Виктор. Това беше последното нещо, което бе очаквал да чуе. Спомняше си, че си е мислил да изтрие тези файлове, дори може би планираше да го направи по някое време, но не можеше да си спомни да го е правил.
— Съжалявам — каза Луис и пристъпи от крак на крак. Чувстваше се наистина неудобно.
— Всичко е наред — кимна Виктор. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си.
— Няма защо.
Виктор напусна компютърния център, озадачен от тази нова информация. Беше истина, че напоследък бе станал разсеян, но чак пък да изтрие файловете и дори да забрави за това? Можеше ли да е станало случайно? Запита се какво беше правил на 18-ти ноември.
Междувременно стигна до административната сграда и бавно изкачи стълбите. Докато се движеше по коридора на втория етаж към задния вход на офиса си, той реши да погледне в календара си. Съблече сакото си, окачи го и отиде да говори с Колийн.
— Д-р Франк, изплашихте ме! — възкликна тя, когато той я потупа по рамото. Тя печаташе нещо, сложила слушалки на ушите си. — Нямах представа, че сте тук!
Виктор се извини и и каза, че е минал през задния вход.
— Как мина посещението в болницата? — попита Колийн. Беше и звъннал рано тази сутрин, за да и обясни защо няма да е в офиса си до обяд. — Надявам се, че Ви Джей е добре.
— Добре е — усмихна се Виктор. Резултатите са нормални. Разбира се, още чакаме кръвните проби. Но съм убеден, че и те ще са добри.
— Слава богу! — каза Колийн. — Изплашихте ме тази сутрин: пълен неврологичен преглед звучи наистина сериозно.
— Самият аз бях малко разтревожен — призна той.
— Предполагам, че искате телефонните съобщения — усмихна се младата жена и надзърна под купчината листи върху иначе подреденото си бюро. — Тук са някъде.
— Остави за малко съобщенията — спря я Виктор. — Би ли извадила календара за 1988-а? Интересува ме по специално 18-ти ноември.