— Разбира се. — Тя се отблъсна от диктофона и се насочи към папките.
Виктор се върна в кабинета си. Докато чакаше, си спомни за обезпокоителното телефонно обаждане, получено, за съжаление, от Ви Джей и се запита какво трябваше да направи. Осъзна с нежелание, че не може да направи почти нищо. Ако попиташе някои от хората дали имат нещо общо с проблема, те със сигурност щяха да отрекат.
Колийн влезе с календара в ръка, отворен на 18-ти ноември, и го тикна под носа му. Той хвърли бърз поглед върху графика. Това беше един средно натоварен ден. Но нямаше нищо, което да е и най-слабо свързано с липсващите файлове. Последната точка отбелязваше, че е завел Марша в Бостън да хапнат в „Друг сезон“, след което са отишли на симфоничен концерт.
Марша съблече халата си и се пъхна в приятно затопленото легло. Завъртя копчето за регулиране на електрическото одеяло от най-висока степен на три. Виктор се бе отдръпнал в самия край на леглото, избягвайки топлината колкото е възможно. От неговата страна електрическото одеяло не се използваше никога. Беше си легнал преди повече от половин час и четеше съсредоточено научните си списания.
Тя се обърна на една страна и се вгледа в профила му. Рязката линия на носа, леко издутите бузи, тънките устни и бяха толкова близки. А сега той и изглеждаше като непознат. Тя все още не разбираше напълно какво беше сторил на Ви Джей, люлеейки се между неверието, гнева и страха, като страхът вземаше връх над всичките и чувства.
— Смяташ ли, че онези резултати означават, че Ви Джей е наистина добре? — запита тя внезапно.
— Повече от сигурен съм — погледна Виктор над ръба на списанието, което четеше. — Ти изглеждаше също доста щастлива в кабинета на д-р Ръдок.
Марша се обърна по гръб.
— Беше непосредствено облекчение, че няма нищо очевидно, като мозъчен тумор, например. — Тя отново погледна към Виктор. — Но все още няма обяснение за драматичното спадане на нивото му на интелигентност.
— Но това беше преди шест и половина години.
— Продължавам да се тревожа, че този процес ще стартира отново.
— Успокой се!
— Виктор! — каза Марша. — Можеш ли да оставиш настрана това, което четеш, и да поговорим?
Той пусна отвореното списание:
— Ние вече говорим.
— Благодаря — въздъхна тя. — Разбира се, радвам се, че резултатите са нормални. Но с психологическите тестове не е така. Те са неочаквани и малко противоречиви. — Тя се зае да му обяснява какво е открила, завършвайки с относително високите показатели в графиката за истерия.
— Ви Джей не е емоционален — погледна я Виктор.
— Точно това е въпросът — каза Марша.
— На мен ми се струва, че резултатът е твърде показателен за стойността на психологическите тестове. Сигурно не са точни.
— Напротив. Тези тестове се считат за много надеждни. Но не знам как да ги тълкувам. За съжаление те само увеличават безпокойството ми. Не мога да спра да мисля, че ще се случи нещо ужасно.
— Слушай — прекъсна я Виктор. — Взех проба от кръвта на Ви Джей и я занесох в моята лаборатория. Имам намерение да изолирам хромозома 6. Ако тя не е променена, ще съм безкрайно доволен. Ти също. — И той се пресегна да я погали по бедрото, но тя се дръпна. Ръката му се отпусна върху леглото. — Ако Ви Джей има някакви безобидни психологически проблеми, добре, това е нещо друго и аз съм готов да го подложим на подходяща терапия, става ли? — Искаше му се да и каже още нещо успокоително, но не знаеше какво да бъде. Със сигурност нямаше да спомене изчезналите файлове.
Марша си пое дълбоко дъх.
— Добре — каза тя. — Прав си. Ще се опитам да се отпусна. Ще ми кажеш за ДНК-резултатите веднага щом станат готови, нали?
— Естествено — кимна Виктор и и се усмихна. Тя се опита да му върне усмивката, но се получи нещо измъчено.
Той вдигна списанието си и се опита да продължи да чете. Но не преставаше да мисли за злощастните файлове. Дали наистина ги беше изтрил? Възможно беше. И тъй като нямаха препратки един към друг нямаше начин някой друг да изтрие и трите едновременно.
— Разбра ли каква е причината за смъртта на онези бедни деца? — попита Марша.
Виктор за втори път пусна списанието.
— Все още не. Аутопсиите не са завършени. Микроскопският анализ не е направен.
— Може ли да е било рак? — попита Марша тревожно, спомняйки си деня, в който Дейвид се бе разболял. Това беше дата, която никога нямаше да забрави: 17 юни, 1984-а година. Дейвид беше десетгодишен, Ви Джей — на пет. Училището беше свършило от няколко седмици и Джанис планираше да заведе децата на Касъл Бийч. Марша беше в кабинета си, вземаше си нещата, готова да тръгне за офиса, когато Дейвид се появи на прага. Слабите му ръце висяха отпуснато около тялото.