— Мамо, нещо не съм добре — каза той.
В първия момент тя не вдигна поглед. Опитваше се да намери една папка, която предишния ден бе донесла от офиса си.
— И какво ти се струва, че не е наред? — попита Марша, затваряйки едно чекмедже и отваряйки друго. Вечерта, преди да си легне, Дейвид се бе оплакал от болки в корема, но пепто-бисмолът се бе погрижил.
— Изглеждам странно.
— Мисля, че си красиво момче — каза Марша и се наведе да провери купчината листи зад бюрото си.
— Прежълтял съм — каза Дейвид.
Марша спря да рови и се обърна да види сина си, който изтича към нея и се сгуши в прегръдките и. Беше чувствително дете.
— Какво те кара да мислиш, че си прежълтял? — попита тя и усети първите вълни на страха. — Я да те видя? — И тя се опита да отдалечи момчето от себе си. Надяваше се то да се е излъгало и да има някакво невинно обяснение за тревогата си.
— Очите ми — произнесе Дейвид и гласът му прозвуча глухо в прегръдките и. — И езика.
— Езикът ти може да е жълт от лимоновите бонбони — възрази Марша. — Хайде, дай ми да видя.
Светлината в кабинета беше оскъдна, затова преминаха в антрето и тя огледа очите и езика на момчето на светлината на прозореца. Дъхът и спря. Нямаше никакво съмнение. Момчето определено имаше жълтеница.
По-късно същия ден скенерът показа дифузен тумор на черния дроб. Това беше един изключително агресивен вид рак, който съсипа черния дроб на детето буквално за няколко дни след поставянето на диагнозата.
— Нито едно от децата изглежда няма рак — каза Виктор, изтръгвайки Марша от нейната замисленост. — Общите изследвания не показаха злокачествени образувания.
Марша се опита да се отърси от призрачния образ на пожълтелите очи на Дейвид, които я гледаха от измършавялото му лице. Дори кожата му бързо бе пожълтяла. Тя се прокашля:
— Каква според теб е вероятността смъртта на тези деца да е била предизвикана от чуждите гени, които си имплантирал?
Виктор не отговори веднага.
— Иска ми се да мисля, че проблемът няма нищо общо с моите действия. Все пак нито един от стотиците тестове върху животни не създаде здравни смущения.
— Но не можеш да си сигурен? — запита Марша.
— Не мога — призна Виктор.
— Ами другите пет зиготи?
— Какво имаш предвид? Те се съхраняват в хладилника.
— Нормални ли са или и тях мутира?
— Всички съдържат ФНР-гена — рече той.
— Искам да ги унищожиш.
— Защо?
— Каза, че съжаляваш за това, което си направил — възкликна Марша гневно. — А сега ме питаш защо трябва да ги унищожиш?!
— Няма да ги имплантирам. Това ти го обещавам. Но може да са ми нужни, за да разбера какво всъщност се е случило с децата на Хобс и Мърей. Не забравяй, че зиготите и на двамата бяха замразени. Тази беше единствената разлика между тях и Ви Джей.
Марша се взря в лицето му. Ужасно беше да осъзнае, че не е сигурна дали му вярва. Никак не и харесваше мисълта, че тези зиготи са потенциално жизнеспособни.
Преди да успее да възрази, се чу страшен трясък. Звукът от счупено стъкло още не бе затихнал, когато в стаята на Ви Джей отекна висок писък. Марша и Виктор скочиха от леглото и хукнаха натам.
7.
По-късно същата нощ
Ви Джей се беше свил на кълбо в леглото си, стиснал глава с две ръце. В средата на стаята върху килима лежеше тухла. Около нея бе завързана червена панделка, изпод която се подаваше лист хартия; всичко това придаваше на тухлата вид на подарък. Прозорецът на Ви Джей беше строшен и цялата стая бе посипана с парчета стъкло. Очевидно тухлата бе хвърлена от алеята. Виктор възпря с ръка порива на Марша да се втурне вътре към Ви Джей.
— Внимавай със стъклата!
— Ви Джей, добре ли си? — извика тя.
Момчето кимна.
Протягайки се иззад Марша, Виктор издърпа ориенталската пътека, постлана в антрето и я остави да се развие в стаята. Затича се по нея и се надвеси през прозореца, за да огледа алеята. Не видя никого.
— Отивам вън. — Той се втурна надолу по стълбите.
— Не се прави на герой — извика Марша след него, но той вече бе на долната площадка. — А ти не мърдай! — Тя се обърна към Ви Джей. — Толкова много стъкла има, че със сигурност ще се порежеш. Сега идвам. Тя се върна в голямата спалня и бързо навлече халата и чехлите си. Изтича при Ви Джей, който и позволи да го прегърне.
— Дръж се — рече му тя, докато се опитваше да го вдигне. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Препъвайки се към коридора, с облекчение го пусна на пода.