— Бива си те — каза Виктор.
Ви Джей изскочи отвътре и бутна мъжа с юмрук. Той се престори, че пада, отстъпвайки назад. Ви Джей се засмя и двамата тръгнаха напред.
— Ви Джей, почакай малко — извика Виктор. — Къде отиваш?
Синът му се обърна и вдигна рамене:
— Не знам. В кафенето или в библиотеката. Защо? Нещо искаш да направя ли?
— Не — усмихна се Виктор. — Просто искам да съм сигурен, че си по-далеч от реката. Заради топлото време водата се е покачила. Зад него се чуваше бученето на водата, която излизаше от преливника.
— Не се тревожи — извика Ви Джей. — Ще се видим по-късно.
Виктор ги видя, че заобикалят сградата и се насочват по посока на кафенето. Те наистина бяха невероятен тандем.
В офиса Виктор се зае веднага с работа. Колийн го уведоми за всички задачи през деня. Той ги разпредели, а онова, което трябваше сам да свърши, сложи в подредена купчина в средата на бюрото си. След като приключи, взе отново бележката, която не му даваше мира.
„Не забравяй уговорката ни“ — прочете за стотен път Виктор. Какво, по дяволите, означаваше това? Той внезапно се ядоса, взе телефона и набра номерата на адвоката на Джефърд, Уйлям Хърст, а после и на Шарън Карвър. Не даде и на двамата шанс да говорят. Още щом се обадиха, той се развика, че не се е уговарял с тях за нищо и че ще докладва на полицията за всекиго, който се осмелява да тормози семейството му.
След това се почувства малко глупаво, но се надяваше виновникът да помисли два пъти, преди да опита отново. Не звъня на Роналд, защото не можеше да си представи, че старият му приятел може да прибегне до такава низост.
След взетите мерки Виктор посегна към първата от бележките, оставени му от Колийн за днешните административни задачи.
Денят на Марша беше сякаш безкраен поток от трудни пациенти до отменянето на един сеанс точно преди обяда, което и даде възможност да прегледа отново тестовете на Ви Джей. Докато ги изваждаше, си спомни колко силно се бе разгневил той от хвърлената тухла. Тя погледна клинична скала номер четири, която би трябвало да отразява подобна потисната агресия. Ви Джей бе изкарал много по-ниски стойности, отколкото можеше да се очаква при такова поведение.
Марша се изправи, протегна се и погледа през прозореца на офиса. За съжаление погледът и падна върху един паркинг, но зад него се виждаха поляни и плавни възвишения. Всички дървета все още имаха онзи мъртвешки зимен вид, клоните им се протягаха като скелети на фона на безцветното небе.
Толкова много бе разчитала на психологическите тестове. Искаше и се да може да поговори с Джанис Фей. Бавачката беше живяла с тях до смъртта си през 1985-а. Ако някой би могъл да прозре на какво се дължи спадът в интелигентността на Ви Джей, то това беше Джанис. Единственият друг възрастен, който беше толкова близо до момчето през онзи период беше Марта Гилеспи от предучилищната детска градина. Ви Джей ходеше там преди да е навършил две години.
Водена от неясен импулс, Марша извика на Джийн:
— Мисля, че ще пропусна обеда; можеш да отидеш където искаш. Само не забравяй да включиш телефона на секретар.
Заета с печатането на някакъв текст, Джийн махна с ръка разбиращо.
Пет минути по-късно Марша се носеше със 130 километра в час по междущатското шосе. Трябваше да отмине само един изход и излизаше веднага на малък селски път.
Детската градина Крокър представляваше привлекателен ансамбъл от жълти вилички с бели первази и бели жалузи, пръснати върху територията на много по-голямо имение. Марша се запита как ли училището свързва двата края, но според слуховете това беше по-скоро хоби за Марта Гилеспи. Марта беше овдовяла на млади години и бе получила в наследство огромно състояние.
— Разбира се, че си спомням Ви Джей — каза тя с престорено възмущение. Марша я беше открила в административната сграда. Беше шейсетина годишна жена със снежнобяла коса и розови бузи. — Спомням си го ясно от първия ден тук. Беше изключително дете.
Марша също си спомняше първия ден. Беше взела Ви Джей по-рано, притеснена, че за първи път момчето е далеч от къщи. И че за първи път трябва да прояви самостоятелност от подобен вид. Но изглежда адаптацията бе по-трудна за Марша, отколкото за сина и, който изтича към групичката деца, без дори да се обърне назад.
— Всъщност — продължи Марта, — спомням си, че в края на този първи ден за него той накара всички други деца да правят точно каквото той иска. А не беше навършил дори две години!