— Можеше да се обадиш. — Марша беше убедена, че той продължава да крие нещо. — Или да повдигнеш въпроса, без да се налага да те питам.
— Анализирам нуклеотидните последователности у гените на починалите деца — каза той, докато вадеше олиото и оцета. — Когато са готови, със сигурност ще мога да ти кажа каква е причината генът да се активира.
Марша отиде до шкафа и извади чиниите, за да сервира. Опита се да потисне гнева, който се надигаше у нея. Как можеше той да говори така небрежно за всичко това? Когато Виктор попита дали може да направи още нещо за вечерята, тя хапливо му отговори, че е направил достатъчно. Той възприе думите и буквално и се отпусна на един от столовете до бар-плота, наблюдавайки я как подрежда приборите.
— Това, че Ви Джей те остави да победиш в онова състезание по плуване не беше случайност — започна тя, опитвайки се да предизвика съпруга си. — Започнал е да го прави още от тригодишен. — Марша му разказа за разговора си с Марта Гилеспи за поведението на сина им в детската градина.
— Как може да си толкова убедена, че ми е дал победата?
— Боже мой, това май те обижда! — възкликна тя и намали котлона, на който се вареше оризът. — Бях доста сигурна, още когато ви гледах в неделя вечерта. Сега, след като говорих с Марта, съм вече напълно убедена. Изглежда сякаш Ви Джей не иска да привлича внимание към себе си.
— Понякога, когато губиш състезание, привличаш повече внимание — възрази Виктор.
— Може би — кимна тя, но не беше убедена. — Въпросът е, че адски ми се иска да знаех какво се е случило в главата му, когато интелигентността му така радикално се промени. Това би могло да ни даде обяснение за сегашното му поведение. Тогава бяхме прекалено притеснени за здравето му, за да се тревожим за неговите чувства.
— Аз мисля, че той преодоля това изпитание — възрази Виктор и се отправи към хладилника, за да извади бутилка с бяло вино. — Знам, че не си съгласна с мен, но смятам, че се справя страхотно. Той е щастливо дете. Гордея се с него. Убеден съм, че някой ден от това момче ще излезе дяволски добър учен. Направо обожава лабораторията.
— Да, в случай, че интелигентността му не падне пак — сопна се Марша. — Но това, за което се безпокоя не е способността му за работа. Боя се, че твоят невъобразим експеримент се е отразил върху човешките му качества. — Тя обърна глава, за да скрие новите сълзи, които емоциите бяха надигнали в нея. Когато всичко това приключеше, тя не знаеше как би могла да продължи да живее с Виктор. Но дали Ви Джей щеше да се съгласи да остави любимата си лаборатория и да замине с нея?
— Ех, вие, психиатрите… — промърмори Виктор, докато навиваше тирбушона.
Марша разбърка ориза и провери артишоките. Едва успяваше да запази самообладание. Не искаше повече сълзи. Остана безмълвна за няколко минути, след това каза:
— Иска ми се да бях водила дневник на развитието на Ви Джей. Наистина щеше да помогне.
— Аз водих — каза Виктор, докато изваждаше тапата с кух звук.
— Нима? — вдигна вежди тя. — Защо никога не си ми казвал за това?
— Защото ставаше дума за ФНР-проекта.
— Може ли да го видя? — попита тя и отново преглътна яда си към арогантността на Виктор, който бе използвал детето им като опитно зайче.
Виктор отпи от виното.
— В кабинета ми е. Ще ти го покажа по-късно, когато Ви Джей си легне.
Марша седеше в кабинета на Виктор. Беше настояла да прочете дневника сама, защото знаеше, че присъствието на съпруга и ще я раздразни само още повече. Очите и се пълнеха със сълзи, докато съзнанието и възкресяваше деня на раждането на Ви Джей. И въпреки, че голяма част от написаното не беше нищо повече от стандартно лабораторно описание, за нея беше мъчително да го чете. Беше забравила как очите на бебето я бяха следили почти от момента на раждането му, много преди времето, когато обикновените деца започват да забелязват и да следят с поглед родителите си.
Всичките обичайни етапи в развитието на едно дете бяха достигнати от сина им на невероятно ранна възраст, в това число и способността да говори. На седем месеца, когато се предполага, че детето произнася само „мама“ и „тате“, той вече правеше изречения. На една година говореше всичко. На осемнадесет месеца, когато децата вече вървят достатъчно добре, техният син можеше да кара малкия велосипед, който Виктор специално бе пригодил за него.
Докато четеше всичко това, Марша си спомни колко вълнуващо беше всичко. Всеки ден беше белязан от някаква необичайна задача и откриване на нова и неочаквана дарба. Тя осъзна, че също е била горда и се е радвала на уникалните постижения на сина си. По онова време твърде малко мислеше как би се отразило това преждевременно развитие върху развитието на личността му. Като психолог би трябвало да го знае по-добре.